Това нещастно създание, тикано напред от болката в нараненото си тяло и страха от надзирателя, бягаше с такава бързина, че настигна Солановци и двамата американци, изскочи от джунглата и се натъкна на тях, когато те прекосяваха един плитък поток; пеонът падна на колене и захленчи за милост. Хленчеше, защото ги беше предал. Но те не знаеха това и Франсис, забелязал окаяното му състояние, се поспря само колкото да отвинти металната капачка на джобната си манерка и да го съживи с половината от съдържанието й. След това Франсис забърза напред и остави клетника, който замърмори нечленоразделни благодарности, а после се стрелна в спасителната джунгла, но в друга посока. Обаче както беше недохранен и преуморен, силите му го напуснаха и той се строполи в безсъзнание в зеленото убежище.
Тъкмо тогава стилна до потока и потерята; Алварес Торес вървеше по следата пръв като някоя хрътка, зад него се нижеха жандармите, а последен, без да може да си поеме дъх, пухтеше шефът. Очите на Торес забелязаха следите от мокрите крака на пеона по сухите камъни край рекичката. Не се мина и миг н вкопчили се в жалките останки от облеклото му, жандармите измъкнаха пеона. Паднал на колене (на тази част от неговата анатомия бе съдено да поработи много този ден), той замоли за пощада и бе подложен на разпит. Но пеонът отрече да знае нещо за Солановци. Този, който беше предал и бе бит, а получи само помощ от хората, които беше предал, усети да се събужда у него зрънце благодарност и доброжелателство. Той отрече да ги е виждал, след като ги беше продал за един сребърен долар на просеката. Пръчката на Торес се стовари върху главата му пет пъти, десет пъти и продължаваше Да се стоварва така отмерено, сякаш нямаше никога да спре, ако не кажеше истината. В края на краищата пеонът беше едно нещастно, жалко същество, чиято воля боят бе пречупил още от люлката, а парливата болка от пръчката на Торес, страхът, че тази пръчка не ще спре, докато не докара смъртта му — нещо, което неговият собственик хасиендадо не можеше да си позволи, — го накара да се огъне и да им посочи накъде да вървят.
Ала този ден на изпитания още не бе свършил. Едва пеонът бе успял да предаде Солановци за втори път и все още стоеше на колене, когато на местопроизшествието изскочиха на запенени коне плантаторът с потеря от негови съседи хасиендадо и надзиратели, които беше повикал на помощ.
— Този пеон е мой, сеньори! — заяви плантаторът (ръцете го сърбяха да пипне по-скоро беглеца). — Вие го измъчвате.
— А защо да не го измъчваме? — попита шефът на полицията.
— Защото това е мое право и аз искам да го измъчвам сам.
Пеонът подпълзя и се загърчи в краката на шефа, взе да се моли и да заклина да не го дават на собственика му. Но той просеше пощада от човек, който не знаеше що е пощада.
— Разбира се, сеньор — каза шефът на плантатора. — Ние ви го връщаме. Трябва да спазваме закона, а пеонът е ваша собственост. Освен това не ни трябва повече. Все пак той е чудесен пеон, сеньор. Той направи нещо, което никой пеон не е на правил в цялата история на Панама: в течение на един ден два пъти каза истината.
Със стегнати отпред ръце и вързан с въже за седлото на надзирателя, пеонът пое по обратния път със сигурното чувство, че в най-близко време го чака най-страшният бой през този ден. И той не грешеше. Когато се върнаха в плантацията, те го вързаха като животно за един кол на оградата от бодлива тел, а собственикът и приятелите на собственика, които му бяха помогнали да хване беглеца, влязоха в хасиендата да позакусят. Пеонът знаеше какво го чака след това. Но бодливата тел на оградата и куцата кобила, която пасеше отвъд, породиха някаква мисъл в отчаяния му ум. При все че острите бодли на телта режеха китките му, той бързо претри с тях въжето; спечелил свобода, освен пред закона, нещастникът пропълзя под оградата, изведе куцата кобила през портата, възседна голия й гръб, заудря я с босите си пети по ребрата и се понесе в галоп да търси спасение в Кордилерите.
ГЛАВА IX
В това време потерята настигаше Солановците и Хенри вече дразнеше Франсис:
— Ето, че джунглата е място, където доларите нямат никаква стойност. Не можеш да купиш с тях отпочинали коне, нито можеш да оправиш с тях тези две безгръбначни твари, които трябва да са също болни от чумата, дето е отнесла другите ездитни коне на плантатора.
— Никога още не съм бил някъде, където парите да не могат да свършат работа — отговори Франсис.