— Предполагам, че с тях можеш да си купиш дори чаша вода в ада — подхвърли Хенри.
Леонсия запляска с ръце.
— Не знам — отвърна Франсис. — Никога не съм бил там.
Леонсия отново запляска с ръце.
— Въпреки всичко струва ми се, че мога Да накарам доларите Да свършат работа и в джунглата и смятам още сега да проверя — продължи Франсис и отвърза торбата с парите от седлото на Леонсия. — Вие вървете напред.
— Трябва да го обясните поне на мен — настоя Леонсия; тя се наведе към него от седлото я Франсис й зашепна нещо, което я накара да избухне в смях, докато Хенри, който се съвещаваше е Енрико и синовете му, вътрешно се ругаеше за глупавата си ревност.
Преди да го изгубят от поглед, те се обърнаха и видяха Франсис да пише нещо с молив в бележника си. Това, което написа, бе кратко, но красноречиво — само цифрата „50“. Той откъсна листчето, сложи го на видно място посред пътеката и го затисна със сребърен долар. Сетне отброи още четиридесет и девет монети от торбата, разпръсна ги около първата и тичешком се втурна нагоре по пътеката да догонва другарите си.
Аугустино, жандармът, който рядко приказваше, когато беше трезвен, а когато се напиеше, многословно проповядваше мъдростта на мълчанието, вървеше начело с наведена глава, сякаш душеше следите на жертвите; изведнъж острият му поглед падна на сребърния долар, с който бе затиснато листчето. Долара той прибра в джоба; листчето предаде на шефа. Торес надникна през рамото на полицейския началник и те едновременно видяха тайнственото „50“. Шефът захвърли хартийката, която му се видя без никакво значение, и искаше да продължи преследването, обаче Аугустино я вдигна и се задълбочи в размишления за това „50“. Още докато размишляваше, изтръгналият се от Рафаел вик извести за намирането на още един долар. Тогава Аугустино разбра: тука имаше пръснати петдесет монети. Той хвърли бележката на вятъра и като запълзя, започна да тършува по земята. Всички други жандарми го последваха въпреки напразните усилия на Торес и шефа, които кряскаха проклятия и ги караха да продължат напред.
След като жандармите не можаха да открият повече, те преброиха събраните монети. Излязоха четиридесет и седем.
— Има още три! — възкликна Рафаел и всички отново се втурнаха да търсят. Още пет минути бяха изгубени, докато намерят и останалите монети. Тогава те мушнаха в джобовете си каквото бяха намерили и покорно подновиха преследването, водени от Торес и шефа.
Една миля по-нататък Торес се помъчи да натъпче в пръстта блестящ долар, но това не отбягна от зоркия като на пор поглед на Аугустино и алчните му пръсти изровиха монетата от меката земя. Където имаше един долар, както те вече бяха разбрали, трябваше да има и друга. Потерята спря и докато двамата водачи беснееха и кълняха, останалите тършуваха вляво и вдясно от пътеката.
Висенте, жандарм с кръгло като месечина лице, който приличаше повече на мексикански индианец, отколкото на мая или на панамски мелез, попадна пръв на следата.
Всички се струпаха като хрътки около дърво, на което се е скрил подгонен от тях опосум. И наистина това беше дърво или по-скоро изгнил и кух дънер на дърво, дванадесетина фута висок и около четири в диаметър. На пет фута от земята зееше хралупа. Над хралупата, забодено с шип, висеше листче хартия със същите размери, както и първото, което бяха намерили. На него пишеше: „100“.
Последва блъсканица, в която се загубиха десетина минути, защото пет-шест десни ръце се боричкаха коя първа да бръкне до дъното на хралупата и да стигне съкровището. Обаче хралупата беше по-дълбока от дължината на техните ръце.
— Ще отсечем дънера — извика Рафаел и зачука с дръжката на своето мачете, за да определи къде свършва хралупата. — Ще сечем всички заедно, ще преброим, каквото намерим вътре, и ще го разделим по равно.
Двамата водачи бяха вече съвсем подлудели и шефът бе започнал да заплашва, че щом се върнат в Сан Антонио, ще ги изпрати в Сан Хуан лешоядите да кълват мършата им.
— Но още не сме в Сан Антонио, слава богу — разчупи печата на мълчанието в трезвите си минути Аугустино, за да изрече нова мъдрост.
— Ние сме бедни хора и ще разделим парите честно и почтено — заговори Рафаел. — Аугустино е прав; слава богу, още не сме в Сан Антонио. Този богат гринго за един ден пръска за нас повече пари по пътя, отколкото бихме могли да спечелим за цяла година в родното си място. Ако ме питате мене, аз съм за революцията, та всички да имат достатъчно пари.
— И водач да бъде богатият гринго — добави Аугустино. — Защото, докато той води по този начин, бих могъл да вървя подире му цял живот.