— Право ще е! — завикаха другите.
И Гилермо наброи с разтреперани пръсти монетите, които вече беше събрал, закръсти се, примрял от страх, приближи се, побутван от другарите си, стъпи на ведрото, седна отгоре му, стисна го с крака и се загуби в тъмния отвор.
— Спрете! — закрещя той от кладенеца. — Спрете! Спрете! Вода! Стигнах водата!
Тези, които бяха на геранилото, го задържаха с тежестта си.
— Трябва да ми дадете десет песо повече — извика Гилермо.
— Ще ти дадем ние едно кръщене! — изкрещя някой и всички се заобаждаха:
— Ще се насърбаш с вода днес!
— Сега ще пуснем геранилото!
— Ще прережем въжето!
— Тъкмо ще има един по-малко при делбата!
— Водата е много страшна — отговори Гилермо като някой призрак от тъмните глъбини. — Има полуживи гущери и мъртва птица, която смърди. А може да има и змии. Това, което трябва да направя, заслужава десет песо.
— Ще те удавим! — изкрещя Рафаел.
— Ще стрелям в кладенеца и ще те убия! — заплаши го шефът.
— И да ме застреляте, и да ме удавите, нищо няма да спечелите — долетя отдолу гласът на Гилермо, — защото съкровището ще си остане в кладенеца.
Настъпи мълчание, всички на повърхността се питаха с очи какво да правят.
— А двамата гринго отиват все по-далече и по-далече — възмущаваше се Торес. — Чудесна дисциплина имат вашите жандарми, сеньор Мариано Веркара-е-Ихос!
— Това не ти е Сан Антонио — тросна му се шефът. — Това е пущинакът на Хучитан. Моите псета са послушни в Сан Антонио. В пущинака човек трябва да се държи с тях по-внимателно, иначе може да побеснеят и какво ще стане тогава с нас двамата?
— Това е проклятието на златото — тъжно се предаде Торес. — Как да не стане човек социалист, щом някакъв си гринго може да скове ръцете на правосъдието със златни вериги.
— Сребърни — поправи го шефът.
— Махайте се по дяволите! — викна Торес, — Както сам забелязахте, тука не е Сан Антонио, а пущинакът на Хучитан, и тука нищо не ми пречи да ви пратя по дяволите. Защо ще се караме един с друг заради вашата избухливост, щом благоденствието ни зависи от нашето единство?
— Освен това — долетя отдолу гласът на Гилермо — тука има по-малко от три педи вода. Не можете да ме удавите в нея. Току-що стигнах дъното и в ръката ми вече има четири кръглички сребърни песо. Дъното е постлано с пари. Ще пуснете ли въжето? Или ще ми дадете десет песо повече за тая гадна работа? Водата смърди като разорано гробище.
— Да, да! — завикаха те в кладенеца.
— Кое от двете? Ще пуснете въжето? Или още десет песо?
— Още десет песо! — закрещяха в хор жандармите.
— За бога, по-бързо! По-бързо! — изкряска шефът.
От дъното на кладенеца се чу плискане и ругатни, а по отпускането на въжето те разбраха, че Гилермо е слязъл от ведрото и събира монетите.
— Слагай ги във ведрото, драги Гилермо — обади се Рафаел.
— Слагам ги в джобовете си — чу се отдолу отговорът. — Сложа ли ги във ведрото, вие може да вдигнете първо него и съвсем да забравите да вдигнете след това и мен.
— Реатата може да се скъса от двойното тегло — предупреди Рафаел.
— Реатата може и да не издържи колкото волята ми, защото по този въпрос волята ми е непреклонна — каза Гилермо.
— Ако реатата се скъса… — започна пак Рафаел.
— Аз имам решение на този въпрос — отговори Гилермо. — Ще слезеш и ти. Тогава аз ще се кача пръв. После ще вдигнем съкровището във ведрото. И най-накрая ще се качиш ти. Така справедливостта ще възтържествува.
Рафаел чак зяпна от изненада и нищо не отговори.
— Ще слезеш ли, Рафаел?
— Не — отвърна жандармът. — Сложи всичкото сребро в джобовете си и се качи заедно с него.
— Готов съм да прокълна народа, който ме е родил — нетърпеливо забеляза шефът.
— Аз вече го прокълнах — рече Торес.
— Вдигайте! — извика Гилермо. — Всичко е в джобовете ми освен вонята и вече се задушавам. Вдигайте по-бързо, инак ще загина, а заедно с мен ще загинат и тристата песо. А пък те са повече от триста. Той трябва да е опразнил торбата си.
Доста напред, където пътеката ставаше стръмна и запъхтените изнурени коне бяха спрели да си починат, Франсис настигна другарите си.
— Никога вече няма да пътувам без звонкови пари на съответната държава — тържествено заяви той и им описа какво беше видял, скрит край изоставената плантация. — Хенри, когато умра и тръгна за небето, ще взема със себе си по-големичка торба с пари. Дори в там може да ме избавят от бог знае какви премеждия. Слушай. Те се сдърпаха като котки и кучета край кладенеца. Нямаха си вяра един на друг и не пускаха никого да слезе в кладенеца, преди да обещае, че ще предаде на другите всичките пари, които е намерил. Никакво подчинение. Стана нужда шефът да накара най-дребничкия н най-слабия да слезе долу срещу дулото на револвера. А когато слезе, той ги изнуди, преди да се качи пак горе. А когато се качи, те не изпълниха обещанието си и се нахвърлиха да го бият. Още го биеха, когато си тръгвах.