— Но ние тука, в панамските Корделиери, имаме закон, който е справедлив, правилен и безпристрастен. Ние не сме подчинени на никого и не служим дори и на търбуха. Власеницата, а не сукнената дреха води към безпристрастието в решенията на съдията. Чети нататък, Мерседес. Блакстоун е винаги прав, стига винаги правилно да го четеш… Това, разбира се, е „парадокс“ и точно това обикновено представляват съвременните закони: парадокс. Чети нататък. Блакстоун е самата основа на човешкото правосъдие, но — боже мой! — колко много злини хитро се вършат от хитри хора в неговото име!
Подир десетина минути слепият мислител вдигна глава, помириса въздуха и даде на девойката знак да спре.
Като забеляза това, тя също подуша въздуха.
— Може би лампата пуши, о, Справедливи — забеляза тя.
— То е от запален петрол — каза старецът. — Но не е от лампата. Миризмата идва отдалече. Освен това чух да се стреля в клисурите.
— Аз не съм чула нищо… — започна девойката.
— Дъще, ти, която виждаш, нямаш нужда да чуващ като мен. Аз чух много изстрели в клисурите. Заповядай на моите деца да узнаят какво е станало и да доложат.
С почтителен поклон, който старецът не можеше да види, но с изострения си слух и точния усет за всяко нейно движение бе доловил, че младата жена повдигна завесата от одеяла и излезе на дневна светлина. От двете страни на входа на пещерата седеше по един мъж от съсловието на пеоните. Всеки беше въоръжен с пушка и мачете, а в поясите им бяха затъкнати голи ножове. Когато чуха заповедта на девойката, двамата се изправиха и се поклониха — не на нея, а на заповедта и на невидимия източник на заповедта. Единият от тях почука с дръжката на своето мачете по камъка, на който беше седял, след това долепи ухо до камъка и се ослуша. В действителност камъкът представляваше оголен край на рудна жила, която минаваше през сърцето на планината и излизаше на отсрещната страна. А там, пред ширна гледка на снишаващи се склонове на Кордилерите, седеше друг пеон, който първо се ослуша с ухо, долепено до също такъв къс руда, а след това зачука в отговор със своето мачете. Сетне отиде при едно полуизсъхнало високо дърво на пет-шест крачки от камъка, мушна ръка в хралупата му и задърпа скритото там въже, като човек, който бие камбана на звънарница.
Но не се чу никакъв звук. Вместо това величествен клон, отделящ се на петдесетина фута над главата му от дънера на дървото като рамо на семафор, се заклати нагоре и надолу, сякаш наистина беше семафор. На две мили от него от билото на планината му отговори клонът на също такова дърво семафор. Още по-нататък и по-надолу по склоновете бляскащо на слънцето ръчно огледало препредаде със светлинни знаци заповедта на слепеца от пещерата. И цялата тази част на Кордилерите заговори с условния език на кънтящи рудни жили, слънчеви блясъци и клатещи се дървесни клони.
Докато Енрико Солано, напет и изправен на коня като индиански младеж, съпровождан от двете страни от хваналите се за седлото му синове Алехандро и Рикардо, гледаше да използува колкото може по-добре времето, печелено от Франсис в ариергарден бой с жандармите, Леонсия на своя кон и Хенри Морган изоставаха. Ту тя, ту той непрекъснато се обръщаха назад, за да видят дали Франсис не ги настига.
Хенри изварди удобен случай и тръгна обратно. Пет минути след това, загрижена не по-малко от него за безопасността на Франсис, Леонсия се опита да обърне коня си. Но той не искаше да се раздели с препускащия напред кон, не й се подчини, разрита се, вдигна се на задните си крака и упорито затъпка на място. Девойката слезе, хвърли поводите на земята — по такъв начин в Панама спъват оседлан кон — и тръгна обратно пеша. Тя вървеше толкова бързо подир Хенри, че беше, кажи-речи, зад гърба му, когато той пресрещна Франсис и пеона. В следващия миг и Хенри, и Франсис вече я мъмреха за постъпката й, но в гласовете и на двамата неволно се промъкваше нежността на влюбения и макар нито на единия, нито на другия да беше приятно да я долови.