Ухото на шефа бе толкова безпогрешно определило откъде е долетял последният сребърен звън и въпреки вързаните си очи вървеше толкова право, че стигна точно до дясната ръка на Хенри, до самото звънче. С безгранична предпазливост, без да издаде никакъв звън, Хенри леко повдигна ръката си и главата на шефа мина на някакви си два пръста под звънчето.
С насочена пушка, на една стъпка от стената на падината, шефът нерешително се спря, напразно се ослушва един миг, направи още една крачка и дулото на пушката му опря, в стената. Той стремително се завъртя, протегна пушката и като истински слепец затърси с нея противника си в пространството. Дулото щеше да допре Хенри, но той отскочи настрана и шумно закриволичи през арената.
По средата на падината Хенри замръзна на място. Шефът мина на една крачка от него и се бутна в отсрещната стена. С котешки стъпки той обиколи покрай стената, като непрекъснато мушкаше празния въздух с пушката. Тогава реши да пресече падината. След като я пресече така няколко пъти и неподвижното звънче не се обади да го напъти, шефът прибягна до много остроумен похват. Хвърли шапката си на земята, за да знае откъде е тръгнал, пресече дупката по много къса хорда, направи още една крачка покрай стената и се върна по нова по-дълга хорда. Когато стигна стената, той провери дали двете хорди са били успоредни, като се върна при шапката. Сега отмери три крачки от шапката си покрай стената и тръпна по трета борда.
Така продължи да изследва площта на арената крачка по крачка и Хенри разбра, че не може да избегне сблъскването. Той реши да не чака, докато шефът го открие, отново закриволичи, запрехвърля екналото звънче от ръка в ръка и неподвижно се закова на ново място.
Шефът повтори къртовското си изследване, но Хенри нямаше намерение да протака напрежението повече. Той дочака шефът да се насочи точно срещу него по последната хорда. Дочака вдигнатото на височината на гърдите дуло на пушката да се озове на пет-шест пръста от сърцето му. Тогава стремително извърши едновременно две неща. Наведе се под равнището на пушката и с гръмовит глас изкрещя:
— Огън!
Стреснат, шефът натисна спусъка и куршумът изсвири над главата на Хенри. Горе мъжете с власениците неудържимо закрещяха от възторг. Шефът смъкна превръзката от очите си и видя засмяното лице на своя враг.
— Много добре! Господ си каза думата — обяви главатарят и заслиза на арената. — Незасегнатият е невинен. Сега остава да изпитаме другия.
— Мене ли? — почти изпищя шефът от изненада и ужас.
— Честито, шефе! — подигравателно се засмя Хенри. — Вие наистина се помъчихте да ми теглите куршума. Сега е мой ред. Дайте насам пушката.
Но шефът, забравил в разочарованието и яростта си, че пушката е била заредена само с един патрон, с ругатня насочи дулото срещу сърцето на Хенри и дръпна спусъка. Ударникът изщрака с металически звук.
— Много хубаво! — каза главатарят, взе му пушката и отново я зареди. — За поведението ти ще бъде доложено. Все пак трябва да минеш през изпитанието, но по всичко личи, че не постъпваш като божи избраник.
Както сразен бик, който търси начин да избяга от арената, се вглежда в амфитеатъра от безмилостни лица, така и шефът вдигна очи и видя само пушките на мъжете с власениците, тържествуващите лица на Леонсия и Франсис, любопитните погледи на собствените си жандарми и жадните за кръв лица на плантаторите, които не се различаваха от лицата на зрителите на всеки бой с бикове.
Призрачна усмивка пробягна по устните на главатаря, когато подаде пушката на Хенри и започна да му връзва очите.
— Защо не го накарате да се обърне към стената, докато се приготвя? — грубо запита шефът и звънчето зазвънтя в треперещата му от раздразнение ръка.
— Защото е доказал, че е божи човек — гласеше отговорът. — Той издържа изпитанието. Следователно не е способен на вероломство. Сега ти трябва да устоиш на божието изпитание. Ако си искрен и честен, Змията не може да ти стори нищо лошо.
Такава е волята божия.
Шефът се оказа много по-похватен като ловец, отколкото като предмет на лова. Застанал срещу Хенри, той се мъчеше да не помръдва, но когато пушката се насочи към него, ръката му затрепери от нерви и звънчето зазвънтя. Пушката почти спря да се движи и само зловещо помръдваше по посока на звука. Напразни бяха усилията на шефа да се наложи на мускулите си и да накара звънчето да млъкне.
То продължаваше да звънти и обхванат от отчаяние, той го запрати настрана и се хвърли на земята. Но Хенри проследи шума от падането на врага си, наведе пушката и натисна спусъка. Шефът изрева от остра болка, когато куршумът се заби в рамото му, изправи се на крака, изруга, строполи се пак на земята и остана да лежи и да ругае.