— Дяволска работа — каза Хенри. — Нищо чудно, че туземците гледат да не се мяркат по такива места.
— Не беше ли Марк Твен, дето писа за човек, който правил сбирка от екове? — попита Франсис.
— Не съм чувал такова нещо. Но маите тука положително са си направили чудесна сбирка от екове. Умно са избрали място за скривалище. Без съмнение то е било винаги свещено, преди още да дойдат испанците. Старите жреци са знаели природните причини за тези тайнствени явления, но са карали простолюдието да вярва, че това са големи свръхестествени тайни.
Няколко минути след това те излязоха на открито равно място близо до издигаща се на стъпала, напукана скала и вместо да вървят един подир друг, както досега, тръгнаха в една редица. Отгоре почвата беше покрита с твърда, трошлива кора, толкова спечена и суха, та човек не би могъл да си представи, че не е спечена и суха и отдолу. Обзета от възбуда в желанието си да прояви еднаква благосклонност към двамата мъже, Леонсия ги хвана за ръка и затича напред. Но не бяха направили и пет-шест крачки, когато се случи бедата. Хенри и Франсис едновременно хлътнаха през кората и затънаха до бедрата си, а само една секунда подир това хлътна и затъна почти толкова дълбоко и Леонсия.
— Дяволска работа! — промърмори Хенри. — И това ако не е свърталище на самия дявол!
И близките скали зашепнаха от всички страни тези полугласно изречени думи, засъскаха и ги заповтаряха безкрай.
В първия миг те не можаха напълно да преценят опасността. Едва когато след напразни усилия да се измъкнат затънаха до кръста и видяха, че продължават да затъват, двамата мъже схванаха колко сериозно е положението им. Леонсия все още се смееше на премеждието, понеже го виждаше само като забавно приключение.
— Плаващи пясъци! — уплашено възкликна Франсис.
— Плаващи пясъци! — уплашено му отвърна цялата околност и продължи да отвръща със заглъхващ призрачен шепот, да го повтаря и с радостна възбуда да носи новината все по-нататък.
— Вдлъбнатината е пълна с плаващи пясъци — потвърди Хенри.
— Може старчето да е било право, като си остана там, на пеещите пясъци — подхвърли Франсис.
Призрачният шепот отново се разрасна и дълго не заглъхна.
По това време те вече бяха потънали до гърдите и продължаваха все тъй бавно и сигурно да затъват.
— Е, все някой трябва да се измъкне жив от тази беда — забеляза Хенри.
И без да промълвят дори една дума повече, двамата мъже започнаха да вдигат Леонсия, макар че от усилието и тежестта на тялото й те затъваха по-бързо надолу. Когато девойката се отскубна и стъпи свободно върху рамената на двамата мъже, които обичаше, Франсис каза, а околните скали подигравателно повториха:
— Сега, Леонсия, ние ще ви хвърлим оттука. Като кажа „Три!“, скачайте. И леко се проснете с цял ръст на кората. Малко ще се хлъзнете. Но не спирайте. Продължавайте да се хлъзгате. Изпълзете на твърда почва по ръце и крака. И каквото и да правите, не се изправяйте, докато не стигнете твърдата почва… Готово, Хенри?
Двамата заедно, макар това и да ускоряваше собственото им затъване, я залюляха във въздуха и на третия път, когато Франсис извика „Три!“, я хвърлиха към брега.
Леонсия най-точно изпълни нарежданията им и по ръце и крака стигна сигурния скалист бряг.
— Хвърлете сега въжето! — извика им тя.
Но по това време Франсис беше затънал твърде дълбоко, за да може да свали намотаното през рамо въже. Хенри направи това вместо него и макар и да затъна от напъна колкото и Франсис, успя да метне единия край на въжето на Леонсия.
Първо тя го опъна. После върза въжето около камък, голям колкото автомобил, и каза на Хенри да се притегли. Но и това не помогна. Напънът или придърпването като че ли само спомагаха да затъва още по-надълбоко. Плаващият пясък го всмукваше и стигаше вече до над раменете му, когато Леонсия се провикна и предизвика с вика си цял хаос от екове:
— Чакайте! Спрете да дърпате! Хрумна ми нещо! Отпуснете цялото въже! Оставете само колкото да се вържете под мишниците!
След миг, повлякла подире си свободния край на въжето, тя се закатери по скалата. Четиридесет фута по-нагоре, където едно възлесто нискорасло дърво бе пуснало корени в пукнатините, девойката спря. Тя прекара въжето през дървото като през макара, издърпа го и го върза около голям камък, който тежеше няколкостотин фунта.
— Бива си го това момиче! — с възхищение каза Франсис на Хенри.
Двамата мъже бяха разбрали плана й — успехът зависеше само от това, дали ще може да отмести камъка и да го катурне от издатината. Минаха пет скъпоценни минути, докато Леонсия успя да намери сух клон, достатъчно як, за да й послужи като лост. Тя подхвана камъка изотзад и напрегнато, но без да губи самообладание, го забута, а в това време двамата обичани от нея мъже продължаваха да затъват; най-сетне тя сполучи да катурне камъка от ръба.