Не им се вървеше нататък. Тези призраци със старовремски одежди сякаш ги омагьосаха и не ги пускаха напред. Хенри изпадна в мелодраматично настроение.
— Как ли в това далечно, смахнато място, още в самото начало на завоеванието на Америка, като истински хрътки, те са надушили следата на съкровището! — каза той. — Макар и да не са могли да го отнесат, те са стигнали безпогрешно до него… Свалям шапка пред вас, пирати и конкистадори! Привет на вас, доблестни грабители, чиито носове са подушвали златото и в чиито сърца е имало достатъчно смелост, за да се биете за него!
— Аха! — съгласи се с него Франсис и задърпа Хенри и Леонсия да минат през двойната редица на древните авантюристи. — Старият сър Хенри би трябвало да стои тука начело на тази върволица.
Те минаха тридесет крачки, докато стигнаха до нов завой в црохода и там, в самия край на двойната редица, мумии, Хенри спря, посочи с пръст и рече:
— Не мога нищо да кажа за сър Хенри, но ето го Алварес Торес.
С испански шлем, полуразпаднали се средновековни испански дрехи и с голяма испанска сабя в кафявата си изсъхнала ръка, пред тях стоеше мумия, чието мургаво слабо лице удивително приличаше на слабото мургаво лице на Алварес Торес. Когато го видя, Леонсия хлъцна, дръпна се назад и се прекръсти.
Франсие я остави на Хенри, приближи се до фигурата, попила бузите, устните и челото й и успокоително се засмя:
— Не бих имал нищо против Алварес Торес да беше мъртъв, както е мъртъв този тука. Обаче ни най-малко не се съмнявам, че тъй е сложил началото на Торесовския род… искам да кажа, преди да дойде тука и да завърши земния си път като член на почетната стража пред съкровището на маите.
Разтреперана, Леонсия мина край мрачната фигура. Този път завоят на прохода беше много тъмен и Хенри, който сега беше тръгнал пръв, се видя принуден непрекъснато да пали кибрит.
— Хей! — възкликна той и спря, след като бяха минали около двеста крачки. — Я погледнете какво се казва майсторска работа! Вижте как е издялан този камък!
Сива светлина, нахлуваше откъм другия край на прохода, тъй че се виждаше и без кибрит. Пред тях, бутнат наполовина в една ниша, имаше камък, голям колкото прохода. Явно е бил използуван да прегражда прохода. Изработката бе съвършена, страните и ръбовете на камъка точно прилягаха към вдлъбнатината в стената, в която трябваше да влезе.
— Обзалагам се, че точно тука е умрял бащата на стария мая — възкликва Франсис. — Той е знаел тайната на противотежестите и лостовете, с които се завъртва камъкът, и както виждате наполовина е завъртян.
— Дяволска работа! — прекъсна го Хенри и посочи на пода пред себе си разпръснати кости. — Сигурно това е, което е останало от него. Този скелет е сравнително скорошен, иначе е щял да бъде мумифициран. Най-вероятно той е бил последният посетител преди нас.
— Старият жрец каза, че баща му водил тук хора от tierra caliente — напомни на Хенри Леонсия.
— А също така каза — добави Франсис, — че никой не се върнал.
Хенри, който беше намерил и вдигнал черепа, пак възкликва от учудване и запали клечка кибрит, за да покаже на другите какво е открил: Черепът не само носеше следа от нещо, което трябва да е било удар със сабя или мачете, но и една ръбеста дупка в тилната част сочеше, че там без съмнение е минал куршум. Хенри разклати черепа, чу нещо да трака вътре, разклати го пак и изтърси посплескал се куршум, Франсис го огледа.
— От кавалерийски пистолет — заключи той на глас. — Със слаб или много развален барут, защото на такова място, като тука, трябва да е бил изстрелян, кажи-речи, от упор и пак не го е пробил съвсем. А черепът е на индианец.
Завоят свърши, с извивка под прав ъгъл и те се озоваха в малко, но добре осветено помещение, изсечено в скалата. От високо, през прозорец с отвесни каменни пречки, един фут дебели и половин фут широки, се лееше мъждива дневна светлина. Подът на помещението бе осеян с голи човешки кости. Прегледът на черепите показа, че са принадлежали на европейци. Пръснати между тях, се търкаляха, пушки, пистолети, ножове и тук-там по някое мачете.
— Стигнали са чак тука, пред самия праг на съкровищницата — каза Франсис, — но както изглежда, започнали са да се бият заради богатството, преди още да са го пипнали. Много жалко, че старецът не е тука, та да види какво е сполетяло баща му.
— Дали някой не се е отървал и не е избягал с плячката? — предположи Хенри.
Но в същия миг Франсис вдигна очи от костите, за да огледа помещението, и видя нещо, което го накара да каже: