— Вече е стигнала почти до колената ми — обърна се тя към Франсис.
— Време е да се измъкваме — съгласи се той, понеже схвана положението. — Оттичането може да е било много добре замислено. Но това срутване на скалите при входа, изглежда, е задръстило предвидения за водата изход. Разбира се, в другите проходи водата е по-дълбока, отколкото тука, тъй като те лежат по-ниско. Обаче и тука вече се вдига здравата. А единственият път за излизане е нататък. Хайде!
За по-голяма сигурност той побутна Леонсия да върви напред, а сам хвана за ръката забравилия се жрец и го повлече подире си. При входа водата кипеше в завоя над колената им. Тя им стигаше до кръста, когато влязоха в помещението е мумиите.
И тука пред изумения поглед на Леонсия от водата се надигна мумия с шлем на главата и загърнато със старинно наметало тяло. Само това нямаше да я изуми, защото и други мумии се събаряха, падаха и плуваха във въртопа. Но тази мумия се движеше, шумно поемаше въздух и с живи очи я гледаше в очите.
Това беше твърде много за нервите на едно обикновено човешко същество — да види четиривековен труп да умира за втори път от удавяне. Леонсия изпищя, направи крачка напред и се втурна обратно по пътя, по който беше дошла; Франсис, стреснат не по-малко от Леонсия, я пусна да мине край него и измъкна автоматичния си пистолет. Обаче мумията успя да се изправи сред бързо носещото се течение и извика:
— Не стреляйте! Това съм аз, Торес! Тъкмо се връщам от входа. Нещо е станало. Не може да се мине. Водата стига до над главата и е по-висока от входа, скалите се събарят.
— А ти не ще можеш да минеш и в тази посока! — каза Франсис и се прицели в него с револвера.
— Сега не е време за кавги — отговори Торес. — Трябва всички да си спасим живота, а после, щом трябва да се караме, ще се караме.
Франсис се поколеба.
— Какво става с Леонсия? — хитро подметка Торес. — Видях я как изтича обратно. Не е ли опасно да я оставим сама?
Франсис подари живота на Торес и без да пусне ръката на стареца, заджапа обратно към помещението с идолите, последван от Торес. Щом го видя, Леонсия отново закрещя от ужас.
— Това е само Торес — успокои я Франсис. — Като го съгледах, в първия миг и аз си глътнах езика. Но той наистина е жив. Ако го мушна с нож, ще протече кръв… Хайде, старче! Нямаме намерение да се давим тука като плъхове в капан! Трябва да има и други тайни на маите. Я прочети какво пише във възлите и ни отърви от това чудо!
— Пътят не е навън, а навътре — промълви с треперещ глас жрецът.
— Ние не държим на посоката, стига да се из мъкнем. Но как можем да влезем вътре?
— „От устата на Чиа в ухото на Хцатцл“ — отговори старецът.
На Франсис изведнъж му хрумна фантастична и страшна мисъл.
— Торес — каза той, — ей там, в устата на тази каменна дама има ключ или нещо подобно. Вие сте най-близо. Мушнете си ръката и го извадете.
Леонсия зина от ужас, когато се досети как иска да си отмъсти Франсис. Торес не забеляза всичко това и весело заджапа към богинята с думите:
— Много се радвам, че мога да ви услужа!
Но в този миг у Франсис надделя чувството на доблест.
— Стойте! — рязко заповяда той и се запъти през водата към идола.
И Торес, който отначало го гледаше с недоумение, видя от какво се беше отървал. Франсис гръмна няколко пъти с пистолета в каменната уста, до като старият жрец стенеше: „Светотатство!“ След това омота ръката си до рамото с дрехата, бръкна в устата и измъкна за опашката ранената усойница. С няколко бързи замаха той направи главата й на пихтия о каменната статуя на богинята.
Загърнал отново ръката си, за да бъде сигурен, че няма да се натъкне на втора змия, Франсис бръкна в устата и извади плочка от ковано злато с формата и размерите на дупката в ухото на Хцатцл. Старецът му посочи ухото и Франсис сложи ключа в ключалката.
— Също като автомат — забеляза той, когато ключът изчезна в дупката. — Какво ли ще стане сега? Да видим дали водата няма изведнъж да се оттече.
Но силната струя продължаваше все тъй силно да блика от дупката. Внезапно Торес възкликна и посочи стената, една масивна част от която бавно се издигаше.
— Път навън! — рече Торес.
— Навътре, както каза старецът — поправи го Франсис. — Но както и да е, да тръгваме!
Те всички минаха през отвора и вече бяха навлезли доста в тесния проход отвъд, когато старецът майя изкрещя: „Синът ми!“, обърна се и се затича обратно.
Подвижната част от стената вече се спускаше на мястото си и жрецът трябваше да пропълзи под нея. След миг тя спря в старото си положение. Бе изработена с такава точност и прилягаше тъй добре, че веднага прекъсна водния поток, който бе нахлул от помещението с идолите.