— Все пак бих искал да се видя с този Алварес Торес — възкликна младежът.
Вятър работа — продължи Ригън. — Макар и да трябва да призная, че думите на тоя приятел звучат удивително правдоподобно. Ами че ако бях по-млад… не, дявол да го вземе, аз съм създаден за тази работа тука.
— Знаете ли къде мога да го намеря? — запита Франсис в следващия миг и с това съвсем несъзнателно мушна врата си в мрежата от пипалца, която съдбата, въплътила се във видимия образ на Томас Ригън, беше простряла, за да го хване.
Срещата се състоя на другата сутрин в кабинета на Ригън. Още щом видя Франсис, сеньор Алварес Торес се стресна, но веднага се овладя. Това не отбягна от погледа на Ригън, който с усмивка подхвърли:
— Сякаш е самият стар пират, нали?
— Да, приликата е поразителна — излъга или само наполовина излъга Торес, защото наистина забеляза колко много прилича Франсис на портретите на сър Хенри Морган, които беше виждал; обаче в същото време пред очите му се мярна видението на друг, при това жив човек, който приличаше и на Франсис, и на сър Хенри не по-малко, отколкото те двамата приличаха един на друг.
Франсис бе младеж, за когото не съществуваха пречки. Двамата се задълбочиха в проучването на съвременни и старинни карти и в стари документи, написани с избеляло вече мастило на пожълтяла от времето хартия, и след като измина половин час, той заяви, че ще хване следващата си риба или на Бика, или на Телеца — двете островчета пред лагуната Чирики, на едно от които, както уверяваше Торес, се намирало съкровището.
— Ще взема тазвечерния влак за Ню Орлеан — заяви Франсис. — Тъкмо ще успея да се прехвърля на някой от параходите на „Юнайтед фрут къмпани“, които отиват в Колон… о, аз проучих всичко това, преди да си легна снощи.
— Но недейте наема шхуна в Колон — посъветва го Торес. — Идете с кон по суша до Белен. Там е най-хубавото място за наемане на кораб с простодушни местни моряци, а и всичко друго е просто.
— Звучи добре! — съгласи се Франсис. — Винаги ми се е искало да видя тия места. Ще бъдете ли готов да вземете тазвечерния влак, сеньор Торес?… Естествено, вие разбирате, че при тия обстоятелства касиер ще бъда аз и разноските ще плащам аз.
Но Алварес Торес долови тайния поглед на Ригън и без да се запъне, находчиво излъга:
— Съжалявам, но ще трябва да се присъединя към вас по-късно, господин Морган. Една малка неотложна работа — как да се изразя? — едно незначително съдебно дело, края на което трябва да изчакам. Не че е важна сумата на иска. Обаче това е семеен въпрос и следователно извънредно важен. Ние Торесовците, имаме своя гордост, която, признавам, се смята за глупаво нещо във вашата страна, но за нас е нещо много сериозно.
— Той може да те настигне по-късно и да те оправи, ако загубиш дирите — успокоително каза Ригън. — И преди да си забравил, никак няма да е зле да уговориш със сеньор Торес подялбата на плячката… ако изобщо някога я намерите.
— Какво бихте казали вие? — попита Франсис.
— Да делите по равно, наполовина — отговори Ригън, щедро разпределяйки между двамата мъже нещо, което бе убеден, че не съществуваше.
— А вие ще ме настигнете колкото можете по-скоро, нали? — попита Франсис латиноамериканеца. — Ригън, заемете се лично с неговото малко дело и го уредете, съгласен ли сте?
— Разбира се, мойто момче — беше отговорът. — Ами ако се наложи, да авансирам ли сеньор Алварес?
— Чудесно! — Франсис стисна десниците на двамата с двете си ръце. — Това ще ми спести излишни грижи. Е, трябва да бързам да си събера нещата, да отменя разни срещи и да хвана влака. Всичко хубаво, Ригън. Довиждане, сеньор Торес, докато се срещнем някъде около Бокас дел Торо или в някоя малка дупка в земята на Бика или Телеца… казвате, според вас трябва да е на Телеца. Е, дотогава adios.
А сеньор Алварес Торес остана още малко при Ригън и получи изрични нареждания за ролята, която трябваше да играе, като се започне с протакането и забавянето на експедицията на Франсис и се завърши със същото протакане и забавяне до самия край.
— Накъсо казано — заключи Ригън, — почти ми е безразлично дали ще се върне изобщо… стига да можете да го задържите там по-дълго за доброто на здравето му.
ГЛАВА II
Парите, както и младостта, не познават прегради и един следобед, три седмици след като се беше сбогувал с Ригън, Франсис Морган, когото човешките закони и повелите на природата бяха надарили и с младост, и с пари, се намери скован от безветрие близо до брега на борда на шхуната си „Анхелика“. Водата беше като стъкло, лекото поклащане на кораба едва се долавяше. И под натиска на безкрайна скука и излишъка от енергия, който също не признаваше прегради, той помоли мелеза капитан, наполовина ямайски негър и наполовина индианец, да заповяда Да спуснат на вода малка лодка.