Шели Такър
Сърцата полудяват
Глава 1
Англия, 1741 г.
Слънцето бавно потъваше във вълните, докато на хоризонта остана само една кървавочервена ивица. Последните слънчеви лъчи изчезнаха и върху пиратския кораб падна тъмното покривало на мъглата.
Капитан Никълъс Броуган стоеше сам на квартердека. Беше се облегнал на парапета и нехаеше за студения есенен въздух. Изплю ямайската си пура в студените води на Северно море. Не откъсваше погледа си от брега. „Търпение“ — повтаряше си наум.
Повечето от жителите на малкото крайбрежно селце вече се бяха прибрали в къщите си. Беше избрал идеалното място. Беше изчакал идеалната нощ.
Погледна към небето, за да се увери за кой ли път, че през облаците не прониква лунна светлина. А в това отдалечено селце нямаше нито улични лампи, нито нощни стражи. Никой нямаше да му обърне внимание. Дори никой нямаше да го види.
Нямаше да му се наложи да чака дълго. Един час, а може би дори и по-малко. Хората сигурно вече се бяха събрали около домашните си огнища.
Можеше да си представи как мъжете поправят риболовните си мрежи, децата играят с малките си дървени лодки, а жените шият или четат на глас Библията.
Устата на Никълъс се изкриви в цинична усмивка. Толкова добри, боящи се от Бога хорица. Всички те бяха убедени, че доброто винаги ще възтържествува над злото и че Бог е милостив. Че греховете им някога ще бъдат опростени. Че в края на земния им път ги чака раят.
Той измести поглед към тъмните морски вълни. Представи си каква паника щеше да настъпи, ако селяните разберяха какво има на малката шхуна, закотвена толкова близо до подреденото им селце.
Но, разбира се, никой не би могъл и да подозира. Никой в цяла Англия не знаеше, че Никълъс Броуган — бичът на Атлантика, ужасът на Карибите, пиратът, който всеки богобоязлив англичанин ненавиждаше — се е завърнал.
Против волята си.
Вятърът непрекъснато сменяше посоката си — закърпените платна плющяха, ризата му се издуваше, черната му коса се развяваше. Сякаш бризът искаше да го издуха от този кораб, далеч от Англия и от опасността, която го очакваше.
Но той не можеше да се върне. Нямаше избор. Щеше да изчака още един час и после щеше да слезе на брега. За да наруши познатата заповед още веднъж.
Не убивай.
Някакъв звук зад него прекъсна мислите му — звук от тежки стъпки по стълбата откъм главната палуба.
— Вече можехме да сме на половината път за Бразилия. — Гласът, който прозвуча от тъмнината, беше дълбок, със силен акцент от Златния бряг. — Или за Тортуга. Или пък да пируваме в някой публичен дом в Испания. Хващам се на бас, че онези закръглени малки близначки все още ни споменават с добро…
— Млъкни, Ману! — Никълъс отново се загледа в брега. — Не желая да прекарам остатъка от живота си в бягане. Ако намерението ми беше такова, нямаше да полагам толкова усилия да се скрия първия път.
Кормчията изрече през зъби някакво проклятие и се облегна до него на парапета, предлагайки му бутилката ром, която носеше.
— В такъв случай е безсмислено отново да ти казвам, че този план е истинска лудост.
— Беше безсмислено и последните петдесет пъти, в които ми го каза — Никълъс раздразнено отблъсна бутилката. — Нямаш причина да смяташ, че сега ще има някаква полза. Рискът въобще не е толкова голям, колкото си мислиш.
— О, не. Разбира се, че не. Ти почти нямаш врагове в Англия. Само цялата Кралска флота, всеки съдия, часовой и стражар в тази държава, всеки авантюрист, готов да прибере наградата от десет хиляди лири за главата ти, и разни други приятелски настроени личности със стари сметки за уреждане. Ти си в пълна безопасност тук.
Никълъс му хвърли един страшен поглед, но нощта беше толкова тъмна, че почти не можеха да се видят един друг. Въпреки че едва различаваше ъгловатите черти на лицето на африканеца, той долавяше искрената тревога в гласа му. Никълъс поклати глава. Дори след дванайсет години още не беше свикнал с това — някой да се тревожи за него. Някой да го смята за свой приятел.
Никълъс Броуган не смяташе никого за свой приятел. Той не се доверяваше на никого.
Никога не беше го правил. И никога нямаше да го направи.
— Човекът, известен като саможивия мистър Джеймс, е в пълна безопасност тук — настояваше Никълъс. — Аз съм един обикновен колонист, просто един плантатор от Южна Каролина. Властите нямат никаква причина да ме закачат, дори да ме забелязват. Не съм нарушил нито един от законите на Негово величество. Не съм откраднал дори един шилинг. Не съм обезпокоил никого…
— Нищо по-лошо от това да пресечеш неправилно улицата в неделя — ухили се Ману.