— Такава е цената на престъплението — промълви той, чудейки се въпреки желанието си защо ли тя толкова се страхува от Лондон.
— Не е нужно да казваш на мен каква е цената на престъплението — отвърна тя. Думите й се заглушаваха от роклята пред лицето й. — А ти? — Тя вдигна глава. — Предполагам, че са те арестували по погрешка и си съвсем невинен? — Тонът й беше подигравателен.
— В интерес на истината, действително съм невинен.
Тя го огледа подозрително от главата до петите.
— Сигурно. — В гласа й звучеше сарказъм и онова дразнещо високомерие.
— Съвсем невинен. Нахвърлиха се върху мен тъкмо когато се опитвах да си наема кон. Мислят, че съм някакъв местен разбойник, когото търсят от няколко седмици.
Тя примига и отново го огледа. Изведнъж очите й се разшириха.
— Те те мислят за Джаспър Норуел — каза тя. — Него търсят от известно време. Той е много висок, с тъмна кожа и има брада… — Изведнъж тя се разсмя. — Ти казваш истината, нали? Наистина са те арестували по погрешка. Ти наистина си невинен.
— Много се радвам, че това ти се струва смешно.
Тя продължаваше да се смее глупаво.
— Ти си невинен, а аз не съм. Не мога да ти опиша колко е смешно. — После бързо отново стана сериозна… и се замисли. — Всъщност ти си прав — тихо промълви тя. — Не е смешно. Въобще не е смешно. — Тя се изправи и отиде до вратата на килията си. — Бикфорд!
— Какво, по дяволите, правиш?
— Бикфорд! — отново извика тя. — Трябва да говоря с някого! Допуснали сте ужасна грешка!
Никълъс не можеше да повярва на ушите си, но нямаше намерение да я спира. Ако смяташе да го обяви за невинен, нека го направи.
Истината и подкупът не свършиха работа… но ето че тази изумителна блондинка може би ще му помогне да се измъкне оттук.
— Бикфорд! — отново извика тя.
Дрънченето на ключове пред вратата бе последвано от цветиста ругатня.
— Какъв е този шум? — извика Бикфорд откъм изхода. Момичето погледна към Никълъс, после отново към приближаващия се тъмничар.
— Страхувам се, че сте допуснали ужасна грешка…
Колко благородно, помисли си Никълъс и й се усмихна Колко мило. Колко…
— Това очевидно е крадецът, който върлува в това село, а не аз. — Тя посочи с пръст към него. — И е бил в затвора още преди да ме арестуват. Аз съм невинна и вашите хора са допуснали ужасна грешка…
— Ти, лъжлива малка кучка! — извика Никълъс и скочи на крака, но веднага съжали, защото главата му се удари в тавана и прибави и главоболие към останалите му болки.
Тя въобще не му обърна внимание, съсредоточена изцяло върху Бикфорд.
— Нима аз приличам на крадла? — попита тя с меден гласец. — Погледни го само — той очевидно е опасен. Само надникни в тези студени зелени очи! Това са очи на роден престъпник…
— Лейди, голям късмет имаш, че ни разделят толкова солидни железни решетки. — Никълъс протегна ръце, сякаш искаше да я сграбчи за гърлото.
Бикфорд ги гледаше, очевидно раздразнен.
— Ба! — Той се изплю на пода. — Само за това ли ме вдигнахте от леглото?
— Казвам ти, че той е откраднал среброто от салона на лейди Хамънд, не аз. Видях го с очите си! Готова съм да се закълна пред съдията…
— Съдията е в къщата си в провинцията и не може да бъде обезпокояван заради такива като вас. И освен това нямам навика да пускам затворниците си, след като веднъж вече са задържани.
— Но след като вече имате истинския виновник, няма никакъв смисъл да ме карате чак в Лондон. Само ако можех да говоря със съдията…
— Можеш да обясниш всичко на съдията в Лондон, миси. — Бикфорд поклати глава и се обърна. — Той ще прецени. А сега те предупреждавам — не искам да слушам повече оплакванията ти, затова по-добре млъкни.
— Не, почакай! — Тя протегна ръце към него през решетките.
Той не спря.
— Суинтън и хората му ще дойдат утре за вас двамата.
— Почакай! — извика тя. — Не можеш да направиш това! Не можеш…
Бикфорд затвори вратата след себе си и отново задрънка с ключовете.
Момичето се облегна на решетките в килията си със затворени очи. Трепереше.
Проклятие!
— Ти, измамна малка лъжкиньо! — Никълъс произнасяше всяка дума с подчертана злоба.
— Не мога да се оставя да ме отведат в Лондон — прошепна тя. — Не мога.
— Така че реши да изпратиш мен на бесилката вместо теб.
Тя му хвърли поглед, в който като че ли имаше следа от разкаяние. Като че ли.
— Струваше си да опитам.
Той я погледна с недоверие. Тя беше безжалостна. Което я правеше опасна.
А това не бяха качества, на които се възхищаваше.
— Ангелско лице — студено отбеляза той, — но сърцето няма нищо общо с това.