— Ти сериозно ли мислиш, че съм толкова глупава, че да се приближа на сто мили от властите? Снимката ми беше отпечатана във всички вестници.
— Не, не мисля, че си толкова глупава. Но не вярвам в лоялността между крадците. Никога не съм вярвал.
— И не вярваш и на мен. Не те е…
Грижа за мен. Тя не можа да довърши изречението.
— Не, не ти вярвам — каза той рязко и стана от стола. — Всеки път, когато се доверя на някого, се оказва съдбоносна грешка. А човек се учи от грешките си.
— Не мисля, че си научил нещо през целия си проклет живот, негодник такъв!
Без да обръща внимание на думите й, той мина покрай нея, насочи се към вратата и я остави със завързани ръце. И с разбито сърце.
— Ще ми се никога да не бях те срещала, капитан Броуган — извика тя след него.
Той спря до вратата и погледна назад през рамо. Изражението на лицето му беше едно от онези, които не бе виждала преди. Не можеше да повярва, че в очите му имаше болка.
— Споделям чувствата ти, мис Делафийлд. — Той тресна вратата зад себе си.
Сам се събуди. В стаята беше тъмно, но през прозорците се процеждаше лунна светлина. Не знаеше колко дълго е спала, нито какво я беше събудило. Седна и запримигва в тъмнината.
От външната страна на вратата се чу тих звук. Почукване.
— Влезте — каза тя колебливо, като се надяваше, че който и да беше, няма да забележи колко дрезгав е станал гласът й.
Гърлото й беше продрано от плач.
Но не беше нито Ману, нито капитанът му, а жената.
— Мис Делафийлд? — Тя надничаше иззад вратата и шепнеше. — Будна ли сте?
— Да. Моля, влезте.
— Донесох ви нещо за ядене. — Жената прекоси стаята. Носеше поднос в едната си ръка и лампа в другата. Беше облечена в елегантен лилав халат. — Онези двамата пирати не биха се сетили за това, но аз предположих, че може да сте гладна.
— Благодаря, мадам — каза Сам учтиво, макар че нямаше никакъв апетит.
— Кларис. И аз не мисля, че това е необходимо. — Тя остави подноса и лампата на нощното шкафче и развърза ръцете на Саманта. — Никъде не можете да отидете. Не и с Ману пред вратата ви. А прозорецът е поне на десет метра височина.
Сам раздвижи пръстите си и разтри китките си. Усмихна се любезно на домакинята.
— Той ще ви се ядоса.
— По дяволите, няма да е за първи път. — Кларис взе една чаша, от която се вдигаше пара, и я сложи в ръцете на Саманта. — Освен това, колкото и да вилнее той, никоя жена няма защо да се страхува от сър Никълъс. — Тя й подаде и парче печено пиле.
Сам прие и храната, и чая, като реши, че е по-добре да не спори. Беше спорила достатъчно за днес.
— Сър Никълъс?
— Така го наричаха едно време. Заради кавалерското му отношение към пленниците… особено към дамите. Въпреки всичките истории, които се разказват за него, той никога не обиждаше заложниците си. Нито пък позволяваше на екипажа си да ги закача.
Сам премига изненадана.
— Но аз мислех… Искам да кажа, че според репутацията му, Никълъс Броуган е убивал безмилостно и е мислел само за пари.
Кларис се изсмя.
— Това са приказки на хора, които въобще не са го познавали. В живота си не съм срещала човек, който по-малко да се интересува от пари. По времето, когато бях с него, единствената цел на Броуган беше отмъщението.
Сам сведе поглед и се взря в отражението си в тъмната повърхност на чая. Спомни си какво й беше казал тази вечер Ник — Никълъс.
Хората не са винаги точни…
— Отмъщение срещу кого, Кларис? — попита тя тихо. — И защо?
— Преследваше най-вече флотата. Не знам защо. Никога не говореше за миналото си. Всичко, което знам, е… — Тя спря и въздъхна. — Че получи отмъщението, към което се стремеше. Това за малко не го уби, но го получи. И когато това се случи, той се отказа. Напусна Англия, отказа се от пиратството. Той не беше алчен убиец, какъвто го изкарваше Адмиралтейството.
Сам отпи от чая си. Ръката й трепереше, течността изгаряше гърлото й. Това, което й каза Кларис, противоречеше на всичко, което бе чувала за капитан Броуган. Не беше ли го осъдила прекалено бързо?
Вече не знаеше на какво да вярва. Не разбираше нищо от тези противоречиви истории. Но това, което тя знаеше за Ник — Никълъс — започваше постепенно да се сглобява в съзнанието.
Например дамгата, белезите от камшика, ужасното детство, прекарано на борда на затворническия кораб… кораб, управляван от служители на Кралската флота.
И образът, който продължаваше да разкъсва сърцето й — малкото момче със зелени очи, само, изплашено, подложено на насилие. Останало без родители, също като нея.
Имаше толкова неща, които не знаеше за Никълъс. Толкова неща, които може би никой не знаеше за него. За него опазването на тайните му е било равносилно на опазване на живота му.