— Но аз не дойдох тук, за да говоря за себе си — продължи Кларис. — Дойдох, за да ти помогна. — Тя седна на леглото и сложи ръка на рамото на Саманта. Жестът й беше почти като на по-голяма сестра. — Послушай съвета на някой по-възрастен и по-мъдър от теб, миличка. Опитай се да преодолееш това колкото е възможно по-бързо. Вземи си поука от него. Намери си мъж, който ще се отнася с теб, както заслужаваш. Някой стабилен мъж, на който може да се разчита.
Сам отново сръбна от чая си, но не усети вкуса му.
— Някой мил търговец, или аптекар, или адвокат. Той няма да разпалва в тебе огън, но какво от това? Някой нехранимайко ще разпалва в теб огън, добре — но после ще те изгори и ще те изостави още преди пепелта да е изстинала. — Тя стисна леко рамото на Сам. — Направи си услуга, миличка. Запомни го от мен. Стой далеч от моряци, войници, актьори, музиканти и всякакви престъпници.
— Ще се опитам да го запомня.
— Добре. — Кларис се изправи, сложи чиниите с храната на нощното шкафче и взе подноса. — А сега се опитай да хапнеш нещо, Саманта. Той не заслужава да загубиш апетита си заради него. — Взе лампата и се отправи към вратата, но се спря с ръка на бравата. — И Саманта?
— Да?
— Дори и когато си намериш някой добър аптекар, пази сърцето си — прошепна тя и отвори вратата. — Заключи го добре, като каса. И никога не давай ключа. На никой мъж.
Глава 26
Никълъс дръпна завесите и започна да се разхожда из стаята. Разгледа картините с позлатени рамки, вазата с цветя върху тоалетката в ъгъла. Пренареди бутилките върху масата. Не знаеше защо го прави, но поне така се ангажираше с нещо.
Нещо друго, освен да се взира с болка в жената, която спеше на леглото.
Спря пред камината, подпря ръка на полицата над нея и наведе глава. Гледаше към горещите въглени, но не можеше да почувства топлината им. От часове насам не беше способен да чувства, да мисли, дори да вижда. Можеше само да чува — един-единствен глас, който разкъсваше сърцето му.
Гласът на Саманта, която казваше, че го мрази.
Затвори очи и силно стисна полирания мрамор. И преди знаеше, че тя ще го намрази, ако разбере истинската му самоличност. Но това, че знаеше каква ще бъде реакцията й, въобще не беше смекчило удара.
Не можеше да спи, затова бе дошъл тук, при нея, при източника на болката си. В това нямаше никакъв смисъл — властта, която имаше над него, връзката между тях. Изглежда нищо не можеше да я разруши. Силата й беше почти магнетична. Сякаш той беше стрелка на компас.
Изправи се и погледна към нея. Беше странно, но сега, без веригата, той се чувстваше повече прикован към нея от всякога.
Забеляза, че някой е развързал ръцете й. Без съмнение — Кларис. На нощното шкафче имаше чинии с храна. Недокосната. Саманта бе заспала с дрехите. Но беше свалила обувките си… и той видя белега на глезена й. Скобата я беше белязала може би завинаги.
Същият белег, който и той имаше на крака си.
Отиде до люлеещия се стол, който бе поставил до леглото й. Огромното легло я правеше да изглежда толкова малка… толкова самотна.
Седна и се заслуша в тихото й дишане. Погледна я. Гледаше я така и по време на дългите нощи в Канък Чейс. И болката в гърдите му се усили.
Протегна ръка и я сложи върху одеялото, до нейната, но не я докосна. Нямаше намерение да идва тук, но сутринта реши да дойде, за да й каже за решението, което беше взел. Това решение щеше да я ядоса — ако въобще беше възможно да се ядоса повече.
Не искаше пак да спори с нея. Беше му омръзнало да спори. Толкова му беше омръзнало.
Не я събуди. Искаше просто да я погледа, да се наслади на този последен спокоен момент, преди дай съобщи.
Погледът му обходи тялото й — от прекрасното й лице до ръката, която стискаше единия ъгъл на възглавницата, до другата, която лежеше с дланта нагоре върху разбърканите завивки. Пръстите й бяха толкова нежни, толкова бледи в сравнение с неговите.
Прекъсването на веригата не беше променило нищо, мислеше той със свито гърло. Времето и разстоянието само го накараха да осъзнае колко важна е тя за него, само направиха чувствата му към нея още по-силни. Саманта Делафийлд беше най-ценното съкровище, което бе държат в ръцете си. Единственото, което някога бе имало значение за него.
Единственото, което не би могъл да притежава. Тя се размърда и отвори очи. Погледите им се срещнаха. И двамата се вцепениха. Никой не каза нищо, дори спряха да дишат.
Тя погледна към ръката му, толкова близо до нейната, и седна. Отдръпна се така, сякаш той щеше да я опари.
— К-какво правиш тук?
Трябваше му известно време, за да измисли отговор на този въпрос. Поне такъв, който можеше да произнесе гласно.