— Не можах да заспя.
Тя сви крака, сякаш щеше всеки момент да се втурне към вратата.
Но не го направи. Доста странно, но след малко като че ли се поотпусна. И въпреки че изглеждаше притеснена, в погледа й нямаше и следа от яростта, с която беше изпълнен снощи. Може би защото беше изморена.
Той погледна към ръката си, която още лежеше върху завивките. И реши, че няма никакъв смисъл да отлага неизбежното.
— Взех решение.
— О? — предпазливо възкликна тя — За какво?
— За теб.
Известно време тя не каза нищо, но после събра кураж:
— Не знаех, че трябва да се взема решение за мен — каза тя меко. — Не съм никаква заплаха за теб, можеш да бъдеш сигурен.
— Но ако те пусна — отвърна той тихо, подготвяйки се за неизбежното й избухване, — можеш да промениш намеренията си някой ден. След година. Или две. Можеш да ме издадеш на властите.
Тъй като тя не отговори, той вдигна поглед и видя в очите й някакво чувство, което не можеше да определи. Все още беше спокойна, чакаше го да продължи. А това го порази — беше дошъл тук, подготвен за още един ожесточен спор, а не затова… това… дори не знаеше как да го нарече.
— Така, както аз виждам нещата — продължи той, гледайки я неспокойно, — има две възможности. Едната е да те убия…
— Тази не ми допада особено.
— Другата — да те задържа.
Тя премига. Веднъж. Два пъти.
— Да ме задържиш? — повтори, сякаш й беше говорил на чужд език. — Какво имаш предвид?
Спокойният й въпрос още повече изпъна нервите му. Той се изправи и застана в долния край на леглото, очаквайки избухването й.
— Идеята не ми харесва, но изглежда, нямам друг избор. — Пръстите му си играеха с връзките, които придържаха балдахина на леглото. — Ако си с мен, ще съм сигурен, че няма да ме предадеш на властите.
— Разбирам.
— Това е единственото решение.
— Това е отвличане.
Спокойният начин, по който го каза, го накара да се разсмее. Сух, задавен смях.
— Това не е най-тежкото престъпление, в което ме обвиняват.
— Добре. Ще дойда.
— Между другото, нямаш избор. За теб не е безопасно да останеш в Англия, след като лицето ти е във всеки вестник и над теб виси обвинение в убийство… — Той спря и погледна връзката между пръстите си. Думите й най-после достигнаха до съзнанието му. Обърна се рязко към нея. — Какво каза?
— Казах „добре“. Съгласих се. Ще дойда с теб.
Той се втренчи в нея, поразен от безропотното й съгласие. Не долавяше сарказъм в гласа й, на лицето й не беше изписан гняв.
В златистите й очи нямаше омраза.
Подозрението бързо измести изненадата му.
— Не си мисли, че ще ти дам възможност да избягаш — каза той дрезгаво. — Ще тръгнеш с Ману на сутринта. Той ще те заведе на кораба ми и ще отплувате за Южна Каролина. — Отново започна да крачи из стаята.
— Чакай малко, какво искаш да кажеш? — В гласа й чак сега прозвучаха остри нотки. — А ти?
— Аз оставам в Лондон.
— Не можеш да останеш тук. — Спокойствието й изведнъж изчезна. — Ако не си забелязал, има хора, които искат да те убият.
Той спря пред камината, без да се обръща.
— Точно това имам предвид. Няма да тръгна, преди да се погрижа за изнудвача веднъж завинаги. Този път нямам намерение да се доверявам на някой друг.
— Но той може вече да е казал на властите за теб. Той иска наградата за главата ти. Ще направи всичко възможно, за да я получи.
— Точно така. Ето защо възнамерявам да изляза на открито. За да ме открие по-лесно.
— Ще те убият.
Прозвуча така, сякаш е загрижена за него. Той се обърна, за да я погледне, но тя извърна глава, преди да е успял да прочете изражението в очите й.
И той изведнъж разбра какво — или по-точно кой — е накарал Саманта да промени отношението си към него.
Намръщи се и отново го обхвана подозрение. Последното нещо, от което се нуждаеше, бяха две жени, съюзили се срещу него.
— Защо имам чувството, че тук става нещо, за което не знам? Кларис казала ли ти е нещо?
— Да. — Саманта продължаваше да гледа завивките на леглото. — Разказа ми всичко за престъпниците, за сърцата, за ключовете и за приказките.
— Какво?
— А също така ми каза, че не заслужаваш да загубя апетита си заради теб.
В думите й нямаше никакъв смисъл.
— Но не ме е грижа. — Тя вдигна глава, очите й този път блестяха. — Защо просто не тръгнеш с мен и Ману?
Той скръсти ръце на гърдите си разбрал, че все пак нямаше да избегне спора.
— Защото нямам намерение да прекарам остатъка от живота си в бягство.
— Няма да имаш живот за прекарване, ако настояваш да изпълниш този налудничав план!
— Не съм те молил за мнението ти. Просто ти казвам къде ще отидеш.