Гневът й най-после избухна.
— Е, позволи ми да ти кажа къде ще отидеш ти, капитане. — Тя сграбчи една възглавница и я хвърли към него с гневно проклятие.
Той отстъпи леко и тя падна в огнището.
— Няма смисъл да ме предаваш на Хадес, ангелче. Аз вече съм почти при него.
— По дяволите! — Тя прибави още няколко проклятия и се огледа за нещо друго, което да хвърли по него. — Ще ми се никога да не се бях влюбвала в теб!
— Преди да повредиш още някоя от вещите на Кларис… какво? Какво каза?
Тя се вцепени, наведена към обувката си. Обърна се, за да го погледне.
— Ъъъ… казах… исках да кажа… имах предвид… — Тя затвори очи. — Казах, че ми се ще никога да не се бях влюбвала в теб.
Той остана на мястото си, не посмя да направи дори крачка към нея.
— Не можеш да ме обичаш…
— Е, но те обичам.
— Не бива.
Тя най-после се изправи и отметна глава.
— Не ме е грижа. — Вирна брадичка в онзи бунтовен жест, който му беше толкова добре познат. — Обичам те.
Той остана безмълвен, вцепенен. Заля го вълна от непоносима радост. Омразата можеше да понася. Можеше да понася и болката. Но не и това.
Всяка частица от тялото му настояваше да пресече разстоянието между тях, да я вземе в прегръдките си и да я целува, докато останат без дъх. Но не го направи. Не можеше.
Знаеше, че щеше да й донесе само нещастие. Знаеше, че любовта й към него няма да трае дълго.
Защото Бог не беше създал жена като нея за мъж като Никълъс Броуган.
— Никълъс? — Промълви тя с усмивка на устните. — Мисля, че възглавницата гори.
— По дяволите възглавницата — промърмори той. — Нека гори.
Не можеше да отиде до нея, не можеше да се обърне, не можеше да откъсне погледа си от нея. За един безкраен момент той се опиваше от усмивката й, от очите й, от любовта й. Наслаждаваше им се като осъден на смърт на последната си вечеря.
После затвори очи в болка, запаметявайки този образ в съзнанието си.
И й обърна гръб.
— Всички грешим понякога, ангелче. — Постара се гласът му да прозвучи безгрижно, хладно, но той прозвуча просто дрезгаво. — Ще разбереш, че влюбването ти е било грешка.
С гневно проклятие тя скочи от леглото.
— Чуй ме, ти упорит… невъзможен… — тя не знаеше с какви думи да го опише — … негодник. Кларис ми каза, че не заслужаваш да си изгубя апетита заради теб. Фостър ми каза, че не заслужаваш да умра за теб. Изглежда, че всеки, който те познава, има лошо мнение за теб…
— Което трябва да те накара добре да обмислиш това, което току-що каза — прекъсна я той.
— Но не ме кара. Защото обмислих добре това, което ти ми беше казал — че хората не са винаги точни. — Тя спря на няколко крачки зад него.
Той чуваше дишането й, би се заклел, че чува и ударите на сърцето й. Или пък това беше неговото?
— Никълъс — каза тя по-тихо. — Мисля, че те въобще не те познават. Мисля, че досега не си позволяват на никого да те опознае. Така, както те познавам аз.
Думите й — толкова нежни, толкова мили — го удряха по-болезнено от камшик. И начинът, по който произнасяше името му — истинското му име — гореше по-силно от желязото, с което го бяха жигосали.
Не ме познаваш толкова добре, колкото си мислиш, Саманта — каза той грубо. — Не знаеш истината.
— Знам, че Кларис ми каза, че си се отказал от пиратството. И тогава си отишъл в колониите, нали? Не си ме излъгал за това, нали?
— Не. — Той вдигна глава нагоре и се втренчи в тавана. — Не те излъгах. — По дяволите, той искаше да я излъже. Искаше да отрече, да скрие, да избяга. Не искаше да й казва това, което тя го принуждаваше да й каже.
Никога на беше признавал истината. На никого. Никога не беше казвал тези думи на глас.
Но повече не можеше да лъже. Не и нея. А и нямаше смисъл. Нямаше смисъл да се опитва да се спасява. Не беше нужно да прави безсмислени опити да отложи неизбежното.
— Тогава не разбирам — продължи тя със същия тих, нежен, съчувствен глас, — как можеш да кажеш…
— Не ти е казала защо се отказах, нали? — озъби се той. Беше най-добре да приключи с това по-бързо. Веднъж завинаги. Да признае какъв е. Да я накара да разбере защо не може да го обича.
— Не, тя…
— Разбира се, че не е. Защото Кларис не знае. Никой не знае. — Обърна се толкова рязко, че тя се стресна. — Искаш истината? Добре. Ще ти кажа истината.
Направи го бързо, внезапно, като удар с нож, който щеше да прекъсне връзката между тях.
— Аз убих едно дете, Саманта. Затова се отказах от пиратството. Аз убих дете!
Сам се взираше в него, сърцето й се качи в гърлото. Беше шокирана както от това, което й каза, така и от грубия, безцеремонен начин, по който го направи.
— Едно малко момче — продължи той с дрезгав глас, — само на десет-единайсет години.