Той пристъпи към нея, сякаш да й даде възможност да го удари или да отстъпи ужасена.
Но тя не направи нищо. Не можеше дори да вдигне ръката си, за да го докосне, както искаше. Сякаш цялото й тяло изведнъж се беше вкаменило.
— Застрелях го — продължи Никълъс, когато тя остана неподвижна. Гласът му беше груб и жесток, погледът му я пронизваше. — Убих го, защото беше застанало на пътя ми към отмъщението. Това беше всичко, което исках. Всичко, което ме интересуваше. Прекарах толкова години в търсене на отмъщение, че спрях дори да бъда човешко същество. Превърнах се в животно. Бях толкова заслепен от кръвта и насилието, че дори сам не го забелязвах, докато… — Гласът му започна да звучи все по-глухо. — Докато не видях онова момче да пада на палубата и видях… — Той затвори очи, сякаш думите отново връщаха спомена. — Видях себе си в неговите очи. Видях в какво се бях превърнал.
— О, Никълъс — прошепна тя. Искаше да го докосне, но не смееше. Болеше я за това, което е направил, и за това, което са причинили на него.
— Ето, това е истината за мен. — Очите му отново я пронизаха. — Това е този, в който си мислиш, че си влюбена.
— Но, Никълъс, к-как… — прошепна тя съвсем тихо. — Защо търсеше отмъщение?
— Преследвах хората, които убиха баща ми — обясни той кратко.
— Но аз мислех, че баща ти е екзекутиран за някакво ужасно престъпление. Мислех, че…
— Че той е престъпник, а аз съм невинен? — довърши ядно той. — Отново си сбъркала. Баща ми беше невинен, беше добър човек. — Гласът му заглъхна, но после отново гневно се извиси. — Беше предаден от приятелите си. От хората, в които вярваше.
Сам мълчеше, оставяйки го да излее болката си. Знаеше, че е била затворена в него с години.
— Баща ми беше капер по време на войната с Испания — обясни той глухо. — Работата му беше да ограбва испанските кораби. Той работеше за проклетата флота, наричаше офицерите свои приятели. Той поемаше огромни рискове, а завоеванията му увеличаваха богатствата на Короната. Но когато войната свърши, Короната реши, че каперите са изживели времето си. Някои от тях станаха пирати и така сложиха всички в този кюп. Решиха, че са твърде опасни, за да ги оставят да кръстосват моретата. Баща ми беше арестуван по скалъпено обвинение в пиратство и…
— Екзекутиран — прошепна тя и също затвори очи, припомняйки си как Никълъс викаше по време на треската отново изживявайки ужасния ден, когато са обесили баща му.
— Екзекутиран — потвърди той и се извърна. — Всички останали на кораба бяха пощадени…
— Но какво правеше ти на кораба му? — попита тя объркана. — Не може да си бил на повече от…
— Десет години. — Той се обърна към камината и взе от полицата фигурка на танцуваща жена. — Бях на десет.
Той спря и започна да върти нежния бял порцелан в ръцете си. В настроението, което беше в момента, Сам почти очакваше, че ще го хвърли на пода.
Но той внимателно върна фигурката на мястото й. И когато отново заговори, гласът му вече не беше толкова гневен.
— Майка ми умря, когато бях на осем. Баща ми ме заведе да живея при едни роднини, но това не ми харесваше. Така че избягах още на следващата сутрин и се промъкнах на кораба. — Той наведе глава, взирайки се в жаравата. — Когато баща ми ме откри, вече бяхме в открито море. Много се ядоса. — Тихият звук, който се изтръгна от Никълъс, прозвуча почти като смях. — Непрекъснато ме заплашваше, че ще ме свали на брега… но той не искаше да се разделя с мен, както и аз.
Сам стисна ръцете си, Заболя я. Когато той говореше за семейството си, в гласа му се усещаше чувство, каквото тя не бе очаквала от него — любов.
Любовта, която изпитваше, особено към баща си, звучеше в думите му дори след толкова много години.
— Значи, когато са арестували баща ти, си бил съвсем малко момче — каза тихо тя. За първи път всичко й беше ясно. — И затова са те изпратили на затворническия кораб?
— Да, „пощадиха“ ме, защото бях малък. — Той потри гърдите си. — И ме изпратиха на „Молох“. Там прекарах следващите осем години и избягах по време на бунтовете. Дотогава вече единственото, което ме интересуваше, беше убийството. Исках да отмъстя на флотата за това което ми беше причинила. И за това което беше причинила на баща ми.
— И тогава си станал пират.
— И тогава станах това, в което те ме бяха превърнали — поправи я той. — И бях добър в това, което правех…
— Защото си бил безразсъден — каза тихо тя. Придвижваше се тихо към него, стъпка по стъпка. Стъпките на босите й крака не издаваха никакъв шум. — Защото не те е било грижа за собствения ти живот.