Той продължаваше да стои с гръб към нея. Сви рамене, но дишането му беше накъсано, тялото — напрегнато, сякаш той чакаше нещо да се случи.
— Присъединявах се ту към един, ту към друг пиратски екипаж и цената за главата ми се покачваше с всяка измината година. Единственото, което ме интересуваше, беше да създавам на флотата колкото е възможно повече неприятности. Бях им трън в очите в продължение на четиринайсет години. — В гласа му прозвуча задоволство.
— Значи всичките легенди за теб, че си бил алчен и…
— … богат и че имам съкровища, заровени на всеки остров в Карибско море? Всичко това е измислено в Адмиралтейството. Аз не оставих за себе си дори шилинг. Защо, по дяволите, да ме е било грижа за бъдещето? Не знаех и не ме беше грижа дали въобще ще имам някакво бъдеще.
Тя спря, когато до него й оставаха само няколко сантиметра.
— Но най-накрая получи отмъщението, което си търсил?
Той понечи да отговори, но замръзна когато усети колко е близо тя. Напрегна се целият, но продължаваше да не я поглежда.
Тя посегна към него, искаше да го докосне, да му предложи успокоението, което той й бе предложил някога, но се спря. Не знаеше дали той ще приеме жеста й.
Любовта й.
Мина един миг. После още един. Гласът му беше дрезгав, когато най-после отговори на въпроса й.
— Да, получих отмъщението, което търсех. Не си спомням много от тези четиринайсет години. Голяма част от тях е като забулена в мъгла. Изпълнена с кръв, мечове и пистолети. — Той поклати глава. — И лица. Понякога все още виждам лицата. Хората, които ранявам. — Гласът му се пречупи на думата ранявам и той спря. Дишаше тежко, сякаш току-що е пробягал голямо разстояние. После продължи. — И тогава, през онази последна нощ, когато най-после се добрах до Елдридж — човекът, който предаде баща ми — когато най-накрая намерих това, което търсих толкова дълго… разбрах, че съм загубил…
„Себе си“ — помисли си тя. Всичко ценно. Всичко, което има значение. Този път тя не можа да се спре — посегна и сложи треперещата си ръка на гърба му.
Той беше толкова погълнат от спомените си за тази нощ, че сякаш не усети докосването й.
— Корабът гореше. Аз бях заобиколен отвсякъде. Моряците от флотата се трупаха около мен. Аз бях… Боже Господи, бях заслепен от ярост. — Гласът му затрепери. — Това, което толкова исках, се изплъзваше от ръцете ми. Обърнах се и стрелях срещу първата синя униформа, която видях… а това беше само едно момче. Един прислужник.
— Никълъс… — Тя се притисна към него, опитваше се да каже думи, с които да го утеши, но и нейният глас се пречупи.
— Видях го как пада — прошепна Никълъс. — Гледах го право в очите, докато падаше… — Тръпки разтресоха силното му тяло. — И чувах гласа на майка ми, която ми четеше. Дори в шума на битката аз я чувах как…
Той спря, сякаш изведнъж усети прегръдката на Сам. Но вместо да се вцепени или да се отдръпне, този път той се обърна към нея, зарови лице в косата й, докато думите сами излизаха от устата му.
— Не убивай — прошепна той съкрушен. Силните му ръце трепереха, когато се вдигнаха, за да я прегърнат. — Не убивай. Не убивай.
Тя се притисна силно към него. По бузите й се стичаха сълзи. Усещаше болката му като нож, който се забива в нея. Виждаше как чувството за вина го разяжда.
Беше живял с това чувство, без да го споделя, в продължение на години. Беше се отдръпнал от света, от хората. Беше се обрекъл на затвор, който сам си е създал. Не просто за да скрие истината относно самоличността си.
А защото вярваше, че не крие нищо хубаво.
— Никълъс — прошепна тя и се разрида. — О, Никълъс.
— Вече знаеш истината — каза той след малко. Гласът му още трепереше, но ръцете му я държаха здраво. — Цялата истина за това кой и какъв съм аз.
Тя само го прегърна още по-силно.
— А името ти, това, което си използвал в Южна Каролина? — попита тя, а сълзите й мокреха ризата му. — Това Джеймс е заради баща ти, нали? Той кимна.
— Той се казваше Джеймс Броуган.
Тя затвори очи. Изпитваше чувството, че за пръв път се среща с Никълъс, че е първият човек, който някога го е познавал истински, който го е разбирал.
Имаше толкова добро в него. Толкова загриженост и доброта, на които се беше научил в детството си. Те бяха толкова дълбоко вкоренени в него, че дори годините, изпълнени с насилие, не ги бяха унищожили.
Но той се разкъсваше от угризения на съвестта, беше изпълнен с болка и вина за това, което бе правил през тези години. Толкова огромна вина, че той не можеше да си прости. Не можеше да освободи добрата, почтената, истинската си същност.
Не и сам.
Тя вдигна глава и изтри сълзите си с трепереща ръка.