Целуваше трескаво бузите й, устните й, брадичката й и тогава бавно натисна. Тя инстинктивно надигна хълбоците си, за да го приеме целия в себе си и изстена, когато почувства как твърдостта му става част от нея самата по оня древен, загадъчен начин.
Всяка частица от нея се събуди, когато той започна да се движи и я направи изцяло своя. Усещането, че се е сляла с него напълно, караше времето да забави своя ход, да спре. Нощта, светлината на лампата, смачканите чаршафи под тях — всичко това изчезна и останаха само те двамата, заедно. Подхождаха си толкова много, сякаш Господ ги беше създал единствено и само един за друг.
Всяко бавно, дълбоко движение я заливаше с нова вълна от удоволствие. Копринените й дълбини го обгръщаха целия и пламъците обхващаха цялата й женствена същност. Неговата сила и нейната слабост се сляха, докато те двамата се загубиха един в друг, даваха и вземаха едновременно, обичаха и бяха обичани.
Движеха се като едно цяло. Нещо се надигна в нея и я изпрати нависоко, там, където не беше стигала никога досега. Усещанията станаха толкова силни, че тя имаше чувството, че ще умре, но все пак знаеше, че те само я възраждат за нов живот.
Изведнъж и двамата стигнаха до върха и се спуснаха оттам заедно. Нейните викове на удоволствие бяха само по-тихо ехо на неговите стеналия. Залени от потоци топлина и светлина, те се целунаха, треперещи от споделеното освобождаване. И двамата се сляха в едно. Сега и завинаги.
Сърцето и умът й повтаряха тези думи, докато тя се отпускаше в мъглата на блаженството.
Сега и завинаги.
Тишината на нощта все още обгръщаше къщата. Тя лежеше до него, сложила глава на гърдите му, а пръстите й леко галеха белега. Не бяха помръдвали, нито пък си направиха труда да изпънат разбърканите чаршафи. Бяха толкова отпаднали, че само можеха да лежат и да се прегръщат.
— Липсваше ми, Никълъс — прошепна тя. — Мили Боже, това почти ме плаши, толкова много ми липсваше. Без теб се чувствах толкова… толкова… — Думите не можеха да го обяснят.
— Загубена — довърши тихо той вместо нея. — Сама. Празна. Сякаш някаква жизненоважна част от теб я няма.
Тя вдигна глава.
— И ти ли си се чувстват по същия начин?
Странна, болезнена усмивка се появи на устните му.
— Всяка крачка, която правех, ми напомняше, че не си с мен — обясни той тихо, докато навиваше кичур от косата й около пръста си. — Не можех да свикна с чувството, че не си до мен. Дори запазих онази риза, която облече в Канък Чейс, защото все още носеше частица от аромата ти.
Тя му се усмихна, после наведе глава, преди той да е видял сълзите в очите й. Той я обичаше. Може би не можеше да изрече думите гласно, но той я обичаше.
— Никълъс, моля те, не ме напускай отново.
— Заслужаваш нещо по-добро, ангелче — каза той дрезгаво. — Нещо по-добро от един обеднял бивш пират и малка къща на блатист остров, където животът е една непрекъсната битка да получиш нещо от земята. Ти заслужаваш мечтата си. Кадифе, скъпоценности. Венеция. — Той погали косата й, бузата й. — Но аз ти взех и това. Заедно с невинността ти. А дори не мога да се насиля да кажа „Съжалявам“. Защото не съжалявам. Аз съм едно егоистично копеле и те искам при себе си.
Тя затвори очи и го прегърна. Дори ако трябваше да опитва цял живот, тя щеше да го накара да разбере, че заслужава любовта й. Не я беше грижа колко време щеше да й отнеме това.
— Тогава ела с мен. Не ме отпращай с Ману — примоли се тя. — Никълъс, и ти, и аз сме прекарали толкова много години сами, мислейки, че това е единственият начин да оцелеем. Опитвайки се да бъдем силни. Но стига толкова. — Тя го прегърна силно. — Отсега нататък трябва да оставим любовта да ни води. Мога да се изправя срещу всичко, ако съм с теб.
Това беше вярно. И щеше да остане с него до края на дните си, без значение дали той някога щеше да произнесе думите, които тя копнееше да чуе.
— Обичам те, Саманта.
Тя въздъхна, вдигна глава и го погледна с учудване. Сякаш беше прочел мислите й. Думите му я заляха като вода и слънце, топли, блестящи, животворни.
Той прокара пръстите си през косата й, наведе се към нея и я целуна. Силно и продължително.
— Тогава ела с мен — отново се обади тя, когато спряха, за да си поемат дъх. — Напусни Англия с мен — пощади живота на Фостър. — И спаси своя, помисли си. — Вече доказа, че не е толкова трудно да пощадиш един човешки живот. Че можеш да си добър, да даваш… да обичаш.
— Но няма начин да разбера кога и къде Фостър ще се появи отново. Исках да те предпазя от опасността, а не да те въвличам в нея, заедно с мен.