Нейният поглед също не беше изпълнен със симпатия.
— Не забелязах да скочиш да ме защитаваш, когато стражарят се опита да ме…
— Мислех за себе си, ангелче. Ако търсиш някой малоумен рицар, който спасява дами, изпаднали в затруднение, сбъркала си адреса. Сама се оправяй.
— Това ме устройва идеално — извика тя в отговор. — Свикнала съм. Предпочитам да се оправям сама.
— Ставаме двама.
Те се взряха един в друг, без повече да говорят.
„Очи като откраднато съкровище — мислеше си той, — ангелско лице, тяло, което може да изкуши и светец… и безмилостно сърце.“
Лошото предчувствие отново предизвика тръпки по гърба му. Предчувствие, че това момиче ще играе някаква роля във възмездието, което Господ му е приготвил.
Че някъде горе Господ вече се смее.
Глава 3
Утро. Вече трябваше да е настъпило утрото. Саманта имаше чувството, че е тук от часове. Дни. Цял живот. Ударите на сърцето й отбелязваха всяка отминала секунда толкова силно, че тя не чуваше нищо друго.
Седеше, облегната на дървената стена на килията си. Гърбът й беше изпънат, погледът — вперен във вратата в другия край на затвора. Зловонният въздух я обгръщаше като гъста мъгла. Едва си поемаше дъх.
Стражарите казаха, че ще дойдат на сутринта.
Ръката й се движеше по разпрания плат на жълтата рокля. Сякаш можеше да я оправи само с едно докосване. Разбира се, че не можеше. Прекрасно го знаеше. Но това беше единствената й прилична рокля. А ето че вече беше съсипана. Безвъзвратно. Както всичко останало.
Фенерите почти бяха догорели. Сигурно вече беше настъпило утрото. Капчица пот се търкулна по гърба й.
Всеки момент масивната врата щеше да се отвори. Стражарите щяха да я отведат в Лондон, където живее чичо Прескот.
Стомахът й се сви. На лондонските съдии — неговите приятели — щеше да им е необходим само един поглед, за да разберат истината. Да разберат кого са арестували. Да разберат, че мис Саманта Делафийлд, която се издирва из цяла Англия за множество кражби, е всъщност мис Саманта Хибърт, отдавна изгубената своенравна племенница на Прескот Хибърт. Щяха да уведомят чичо й и той щеше да дойде да я прибере.
И след това щеше да я убие.
Или още по-лошо.
В края на краищата, Прескот Хибърт беше един от най-влиятелните и уважавани съдии в Лондон. И неин настойник.
Полази я ледена тръпка и тя свали поглед от вратата. Придърпа колене към гърдите си и обви ръце около тях. Но не спря да трепери. Така само усещаше още повече биенето на сърцето си.
Той можеше да направи с нея каквото си поиска. И всичко щеше да бъде съвсем законно. Никой няма да й помогне. Никой не би могъл да я защити. Никой нямаше да й повярва.
Тя преглътна. След като никой не й повярва, когато беше на шестнайсет, съвсем сигурно беше, че никой няма да й повярва и сега. Тогава беше едно наивно невинно момиче, току-що пристигнало от провинцията със сестра си Джесика, и двете все още в шок след смъртта на родителите си. Но сега…
Сега я търсеха. Тя беше престъпница. Съвсем сама. В непрекъснато бягство от онази ужасна нощ, в която я принудиха да избяга от Лондон.
Никой няма да й повярва.
А обвинението в опит за убийство ще е повече от достатъчно, за да я окачат на бесилката. Тя беше в капан. Беше… Безпомощна.
Сам затвори очи. Мразеше това чувство повече от всичко друго на света. Когато избяга от града преди шест години — без нито един шилинг, без нищо, освен дрехите на гърба си — тя се закле, че никога повече няма да бъде безпомощна. Че никога повече няма да се страхува. Че никога повече няма да зависи от някого. Никога.
Тя отвори очи, подпря ръце на студения каменен под и се опита да спре да трепери. От шест години се справяше съвсем сама и не беше постигнала всичко това, за да се остави сега да я обземат паника и отчаяние. Или каквито и да било чувства.
Единственият начин да оцелее бе, като продължава напред, само напред. По-далеч от миналото, от спомените, от страха.
От болката.
Тя си пое дълбоко въздух и докосна медальона до сърцето си, вслушвайки се в гласа на спомена. Ти си силна, Сам. Гласът на Джесика. Сладката, мила Джесика, толкова бледа и безпомощна в болничното си легло. Бе притиснала семейната скъпоценност към дланта на Саманта. Ти винаги си била по-силната.
Сам премига, за да пропъди топлата влага в очите си. Сега трябваше да бъде дори още по-силна. Не беше време да се превръща в слаба, безпомощна жена.
Мозъкът й заработи бързо. Погледна към вратата в другия край на затвора, опитвайки се да измисли някакъв начин за бягство. Нямаше никакво оръжие подръка. Беше се провалила, опитвайки се да се бори със стражарите. А опитът й да се измъкне с измама само бе утежнил положението й…