— Не, моля те! — Саманта се хвърли между тях, ридаейки. — Не го прави. Не разбираш ли? Ти си същият като него преди двайсет години.
— Саманта…
— Махай се оттук, мис Делафийлд!
— Не. Не можеш да го направиш! Той също е бил просто прислужник. Бил е толкова невинен, колкото и ти. Търсил е отмъщение в продължение на години, точно като теб. Вие сте еднакви!
Очите на младежа горяха. Той стисна зъби.
— Кога ще спрете? — Гласът на Саманта се превърна в шепот. — Кога ще спрат всичките тези убийства?
Мина една секунда. После още една.
— Фостър, съжалявам. — Гласът на Никълъс звучеше искрено. — Не мога да те накарам да го повярваш, но това е истината. Не мога да върна назад времето и да премахна всичката болка, която съм причинил, но мога да ти дам това, което искаш…
— Никълъс, не!
— Можеш да ме убиеш. — Той вдигна ръцете си. — Вземи твоите десет хиляди лири. Те няма да ти донесат спокойствие и със сигурност няма да ти донесат щастие. Ще разбереш, че отмъщението не решава нищо.
Фостър зареди пистолета.
— Но ще ми донесат удовлетворение.
— Тогава — давай. — Гласът на Никълъс беше леден. — Провали живота си така, както аз провалих своя. Аз получих отмъщението, което търсех, но то не ми донесе нищо, освен години, изпълнени с болка. — Гласът му стана тих, обвиняващ. — Стреляй и ще станеш такъв, какъвто бях аз.
Младият мъж преглътна. Пистолетът в ръката му трепна.
— Фостър — молеше се Саманта отчаяно, — каза ми да не съдя по външния ти вид. Недей да съдиш Никълъс. Голяма грешка е да съдиш който и да е по външния вид. Никога не би могъл да знаеш какво се крие под повърхността. — Тя погледна към Никълъс. — Или какво се крие в сърцето му.
Ръката на Фостър трепереше.
— Можеш да ме застреляш — каза Никълъс бавно, предпазливо, — но можеш да избереш друго. Позволи ми да ти дам това, което аз не получих, когато бях на твоята възраст. Още един шанс.
— Вече е твърде късно — отговори Фостър. — Вече е късно да се променям. Твърде късно.
— Твърде късно? — повтори Никълъс тъжно, чувайки двете думи, които го бяха преследвали в продължение на години. — Не, Фостър, грешиш. Ако има нещо, което съм научил — той погледна към Саманта, — това е, че никога не е твърде късно да се промениш.
Ману се покашля.
— Без значение колко далеч си стигнал по лошия път, върни се — каза той тихо. — Стара турска поговорка.
Очите на Фостър пронизваха Никълъс точно както преди шест години, на палубата на кораба.
После бавно, с трепереща ръка, младият мъж свали оръжието.
Никълъс го гледаше, почти заслепен от изгрева на слънцето над вълните. Топлината изпълни тялото, душата му — сякаш той самият беше получил втори шанс.
— И какво, по дяволите, трябва да направя сега? — попита Фостър неспокойно.
— Имам една идея — обади се Никълъс. — Не мога да ти предложа нищо — нищо, което да те обезщети за това, което съм ти причинил. Не мога да ти дам пари, нито пък мога да ти върна ръката или провалената ти кариера. Но може би мога да ти предложа по-добър живот от този, който водих аз.
— Какво имаш предвид? — попита Фостър с очи, изпълнени с подозрение.
— Имам предвид… — Никълъс погледна към Саманта, а после към Ману за одобрението им. — Какво ще кажеш за Южна Каролина?
Епилог
Южна Каролина, 1743 г.
Яркото пролетно слънце беше изкарало много от жителите на Чарлз Таун по улиците. Някои се спираха да побъбрят със Сам. Тя вървеше по кея и носеше кошница. Отиваше към един магазин в центъра на града.
Отваряйки вратата, тя погледна към надписа, който висеше над главата й. „БАКАЛИЯ ДЖ. М. Ф“.
— Извинете — каза тя, опитвайки се да си проправи път през шумната тълпа от моряци, офицери и чиновници. — Трябва да занеса нещо на собственика.
Намери го в канцеларията му. Беше вдигнал краката си на бюрото, а двамата му съдружници спореха:
— Просто не сме в състояние да изпълним още шест поръчки до другата седмица — казваше Колтън и размахваше някакви листове, ситно изписани с цифри. — Ману…
— През този сезон сме най-заети момко, но ще се справим.
— Ще се справим, ще се справим — имитира го Колтън. — Винаги така казваш.
Никълъс погледна към Саманта и се усмихна.
— Нима си дошла, за да ме измъкнеш оттук, жено?
— Дойдох, за да ви донеса обяд. — Тя сложи кошницата на бюрото.
— Бих предпочел да ме измъкнеш. — Той стана и се приближи до нея. — И все пак, защо си решила да изминеш това голямо разстояние в жега като днешната?
— Денят е чудесен. А къщата е на по-малко от половин миля оттук. И всъщност, правя това всеки петък от година и половина насам. Това е традиция.