Внимателно, за пръв път от часове насам, тя погледна наляво, към мъжа, който щеше да пътува с нея — навъсения тип с насиненото око, подутата устна и окървавените дрехи.
За нейно нещастие, той не приличаше на човек, към когото могат да се изпитват добри чувства.
Легнал по гръб със затворени очи, в момента той съвсем не изглеждаше заплашителен. Всъщност, въпреки че щяха да го водят в Лондон, той изглеждаше доста спокоен — силното му тяло беше удобно разположено на земята, едната му ръка беше под главата му. Ризата му беше силно изпъната върху смущаващо силните мускули, белите ръкави правеха косата и брадата му да изглеждат по-черни и от тези на дявола.
Тя си помисли, че спи. Но след малко, сякаш усетил погледа й, той отвори очи и погледна към нея.
Очите му бяха студени като лед — пронизващи и непрощаващи. Но под студената повърхност тя усети нещо повече — нещо зловещо блестеше в смарагдовия му поглед. Нещо… опасно, заплашително. Това я накара да потрепери. Погледът му я изплаши повече дори от мисълта, че би могъл да я удуши с голи ръце.
А тя въобще не се съмняваше, че може да го направи, ръцете му изглеждаха толкова големи и силни, колкото и всичко останало в него. Изглеждаше като човек, който наистина е душил хора с голи ръце.
При тази мисъл по гърба й пробягаха тръпки, но тя не сведе поглед, отвръщайки на хладната му враждебност по същия начин. Никога не показвай слабост. Не и пред мъж. Особено пред мъж, който е много по-едър и силен от теб самата. Беше научила този урок по най-трудния възможен начин.
След известно време суровата линия на устните му се изви нагоре в учудено изражение и той отново затвори очи. Очевидно не се тревожеше особено нито от нейната враждебност, нито от бедата, в която се намираше.
Сам се намръщи. Сигурно този тип си мисли, че понеже е невинен по обвиненията срещу него, може да е съвсем спокоен и просто да обясни всичко на съдията в Лондон.
Е, добре, но тя не беше невинна. Тя беше виновна по всичките обвинения.
И нямаше никакво намерение да ходи в Лондон.
Някакъв звук пред вратата я накара да потрепери. Задрънкаха ключове. Пантите изскърцаха.
От часове очакваше този момент, но внезапно стомахът й се сви на топка.
Бикфорд влезе с фенера си, като си подсвиркваше някаква весела мелодия. Не обърна никакво внимание на грубите ругатни на събудените затворници. След него влязоха стражарите: един… втори… трети. Носеха въжета и оръжия, достатъчни за битка с цяла армия. След тях влезе още един човек — огромен мургав великан, когото не беше виждала преди. Той влачеше голям вързоп по пода.
Сам вирна брадичка и се изправи бавно, грациозно, сякаш се намираше в салона на някой граф, а не в смърдяща затворническа килия. С цялата самоувереност, на която я бяха научили бавачките и гувернантките й, тя приглади скъсаните поли на роклята си и се приготви да посрещне това, което й беше определила съдбата.
Петимата мъже се изкикотиха на някаква своя шега и тръгнаха към нея.
Този в килията до нейната не се изправи. Нито един мускул не трепна на лицето му, той не направи нищо друго, освен да се… прозине.
Суинтън застана пред нейната врата. В очите му блестеше зло пламъче.
— Добро утро, ваше благородие. — Като жестоко момче, което дразни пленено животно, той прекара дулото на пистолета си по решетките.
Сам не трепна, не отговори. Погледът й беше спокоен, чертите на лицето — също. Само повдигна едната си вежда в преднамерено високомерно изражение, което обикновено й помагаше да държи на разстояние мъжете.
— Ела тук, Суинтън — Бикфорд ровеше във връзката с ключове. — Да се погрижим първо за този. Ставай, приятел!
Човекът бавно се изправи, като се държеше за ребрата, сякаш го боляха. Запрепъва се и се облегна тежко на решетките. Трябваше да се наведе, защото килията беше твърде ниска за огромния му ръст.
Стражарите се подредиха в полукръг пред килията му. Оръжията им бяха насочени към главата и гърдите му.
— Ако направиш само едно погрешно движение… — обади се един от тях и остави фразата да увисне във въздуха.
— Няма нужда от насилие — обади се тихо затворникът и потрепери.
Гласът му звучеше глухо, сякаш идваше от дълбините на морето. Нещо в него предизвика странно трепване в стомаха на Сам.
— Казах ви, че трябваше да вземем още един-двама, за да ни помагат. — Най-младият от стражарите очевидно не държеше съвсем сигурно пистолета си. Беше червенокос, с огромни сини очи и с… огромна синина на челюстта. — Не сте ли съгласни? След като така нарани Тибс снощи? Не е късно да вземем още някой, а, Лийч?