— Няма начин, Такър — отговори първият стражар. — Ще делим парите на четири.
— И аз нямам никакво намерение да ги деля на пет или шест — изръмжа Суинтън и зареди пистолета си със зловещо щракване. — Вдигни ръцете си високо горе, приятел!
— По-спокойно, момчета. — Бикфорд намери ключа и го пъхна в ключалката. — Не забравяйте, че струва петдесет лири.
— Ще ни дадат наградата, дори и да има някоя и друга дупка по тялото си. — Лийч също зареди пистолета си.
Затворникът не помръдна, само мълчаливо наблюдаваше оръжията, насочени срещу него. После бавно вдигна ръцете си.
Бикфорд превъртя ключа и отвори вратата, като му направи знак да излезе. Стражарите веднага го обкръжиха, като Лийч и младият Такър го сграбчиха за ръцете. Те го завъртяха и го блъснаха в решетките. Суинтън притисна пистолета си към слепоочието му, а Бикфорд побърза да се махне от пътя им. Огромният тъмничар отстъпи няколко крачки и също извади пистолет.
Дръпнаха ръцете на затворника зад гърба му и бързо ги завързаха с едно от въжетата. Въпреки че ги стегнаха здраво, той не трепна. Стискаше зъби и дори не премига.
— Готов ли си? — извика Бикфорд към петия мъж, който беше влязъл с тях.
— Да, мистър Бикфорд, сър.
Мургавият гигант, който досега търпеливо изчакваше, се приближи и изпразни торбата си на пода. Няколко метални предмета издрънчаха. Според Сам това бяха или някакви странни оръжия, или инструменти за измъчване, или…
— Ковашки инструменти — обади се глухо затворникът. — За какво, по дяволите, ви трябват?
Стражарите се ухилиха.
— Не сме свикнали да транспортираме затворници — обясни Лийч. — Обикновено просто ги предаваме на съдия-изпълнителя.
— И нямаме намерение да ти дадем възможност да се измъкнеш — добави Такър.
Ковачът взе нещо от пода — дебела желязна верига. Беше дълга повече от половин метър и изглеждаше по-подходяща за предишните обитатели на този обор, отколкото за хора.
— Чакайте малко, приятели — обади се затворникът със сговорчив, разумен тон. — Няма нужда да правите това. Вече ви казах, аз съм невинен. Няма да ви причиня никакви неприятности…
— Кажи го на Тибс — озъби се Суинтън.
Преди Никълъс да успее да каже още нещо, ковачът отвори една от скобите в края на веригата и я щракна около глезена му.
Сам не изпита ни най-малко съжаление, докато наблюдаваше как ковачът затяга скобата на мястото й с голям метален болт и го зачуква силно с чук. Всъщност изпитваше облекчение.
Ако трябваше да пътува толкова дълго с този груб разбойник, за нея щеше да бъде по-добре, ако ръцете му са вързани зад гърба му, а краката му са оковани. Това може би щеше да го поукроти малко.
Ковачът огледа работата си и вдигна и другата скоба. Бикфорд дойде до нейната килия и отключи вратата.
— Ела тук, миси.
Тя се подчини, без да прави никакви резки движения. Очите й бяха приковани в пистолета в ръката му. Младият Такър се засмя нервно.
— Ей, приятел, наистина доста ще те затрудним, ако се опиташ да избягаш.
Лийч сграбчи Сам за ръката и я повлече към Никълъс.
— И нейно благородие ще помогне.
Тя не разбираше какво има предвид.
Докато не премести погледа си от пистолета, насочен към главата й, и не видя, че още не са приключили с оковаването на затворника.
Всъщност ковачът държеше другата скоба отворена.
— Преди дори да помислиш за бягство — ухили се Суинтън, — помисли колко много ще те забави това.
Сам изстена и погледна нагоре — към човека, който стоеше до нея. Очите й срещнаха един учуден изумруден поглед. Той изпсува.
И точно в този момент тя усети как тежкото желязо щракна около глезена й.
Глава 4
Каруцата се разтресе, когато мина през една дупка на пътя, и една от дървените ритли се заби в гърба на Сам. Тя не трепна, почти не усети нищо. Беше й лошо от непрекъснатото друсане и от безмилостното обедно слънце, а и все още беше като вцепенена от изненада. От момента, в който ковачът закопча скобата около глезена й, тя все още не се беше осъзнала напълно.
Беше замаяна. Повръщаше й се.
Пот се стичаше по врата й и в деколтето й и залепваше кичури коса към кожата й. Не можеше да я махне, почти не можеше да се движи, толкова здраво бяха завързани ръцете й зад гърба. Раменете я боляха от това неестествено положение. Китките й отдавна бяха изтръпнали. Конските копита вдигаха прах, който влизаше в очите й. От плесенясалата слама в каруцата се носеше кисел дъх.
Но най-лошото от всичко не беше нито горещината, нито болката в мускулите й, нито дори желязната скоба, която стягаше глезена й.
Най-лошото беше парещият поглед на натъртения, окървавен мъж, който седеше срещу нея.