Мъжът, който беше привързан към нея с осемнайсет железни халки.
Осемнайсет. Беше имала достатъчно време, за да ги преброи. Осемнайсет здрави черни халки. Верига, достатъчно здрава, за да удържи и разбеснял се жребец. Когато Бикфорд я блъсна в каруцата, беше казал, че веригата не може да се скъса, че в Лондон ще е необходим ковач, за да ги освободи от нея.
Тази новина никак не подобри настроението на затворника. Първоначалното му учудено изражение се превърна в ужасен израз на омраза.
Всеки път, когато Сам погледнеше към него, виждаше, че той също я гледа. Челюстта му беше здраво стисната, очите му бяха пълни с враждебност. Сякаш вината беше нейна. Сякаш нарочно се беше появила, за да му причинява неприятности.
Този път и тя му отвърна със същия поглед. Не беше по-доволна от създалото се положение. Нима си мислеше, че единствено той е бил принуден да се откаже от плановете си за бягство? Тя също бе таила надежда, че ще може да избяга, когато падне нощта, но така привързана към него, нямаше никакъв шанс.
Отиваха право в Лондон.
Тя извърна погледа си от враждебния си спътник и прикова вниманието си към полето, през което минаваха. Пое си дълбоко въздух, без да обръща внимание на свития си стомах, без да обръща внимание на положението си, което ужасно се беше утежнило.
Но все пак имаше някаква надежда. Все още. Трябваше да спре да се самосъжалява. Трябваше да си възвърне самообладанието. Да мисли.
Да направи план.
Пътуването до Лондон щеше да трае поне една седмица. Може би някъде по пътя, ако се счупи някое колело на каруцата или… Не, поправи се бързо тя. Съмняваше се, че каруцата може да се счупи толкова лесно. Стражарите я бяха взели от един фермер. Беше направена така, че да издържа на отвратителните селски пътища. Беше здрава.
Не, не можеше да изгради плана си върху предположението, че каруцата може да се счупи.
Нито пък можеше да се надява, че някой от охраната им ще намали вниманието си. Бяха въоръжени до зъби и не сваляха очи от жертвите си, като глутница вълци.
Бикфорд караше каруцата и си подсвиркваше някаква весела мелодия, която допълнително я нервираше. Седеше на една дъска в предната част на каруцата, а в скута му имаше пушка. Младият Такър седеше до него и поглеждаше нервно назад. Пистолетът му беше зареден.
Толкова здраво стискаше спусъка, че Сам се страхуваше, че оръжието може внезапно да гръмне.
Лийч беше водач и яздеше на няколко метра пред тях. Суинтън бе изявил желание да бъде отзад. Досега не беше казвал и дума. Дори не се беше покашлял, въпреки че ги обгръщаше облак прах. Мълчанието му я безпокоеше много повече от грубите думи, които й бе крещял снощи. Яздеше толкова близо, че тя имаше чувството, че усеща дъха му върху кожата си. Непрекъснато си повтаряше, че това е вятърът.
Но наистина усещаше как черните му очи я гледат непрекъснато, как следят и най-малкото й движение, и най-малката капчица пот, която се стичаше във врата й. Ставаше й още по-зле от мисълта, че той се наслаждава на страданието й.
Потрепери. Суинтън й напомняше за чичо Прескот. За най-лошите му качества.
Гърлото й се стегна, но тя се опита да преодолее ужаса, да не позволи на сълзите да рукнат. Нямаше да позволи на Суинтън, нито на чичо Прескот, нито на който и да било, да я кара да се чувства безпомощна.
Трябваше да има някакъв начин да се измъкне от това положение, да направи нещо, преди да са стигнали до Лондон.
Една муха кацна на бузата й. Тя разтърси глава, за да я пропъди, но само успя да вкара един кичур в окото си. Намръщи се и потърка буза в рамото си. Мразеше да е толкова безсилна. Успя да махне косата, но окото й, вече достатъчно раздразнено от праха и слънцето, започна да сълзи.
Младият Такър се обърна към нея, точно когато тя вдигна главата си… и тя видя следа от нещо, което не бе очаквала да види на луничавото му лице.
Съчувствие. Съжаление.
Взе решението си почти инстинктивно.
Вместо да преглътне сълзите, тя ги остави да се стичат по лицето й.
Добави и драматично треперене на долната си устна. После притвори клепки, сякаш се срамуваше, че той я е хванал да плаче. Само за да усили впечатлението, тя изхълца. Тихо.
Когато отново погледна нагоре, видя, че момчето я гледа. Лицето му беше напрегнато, адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу. Изглеждаше готов да скочи и да я освободи.
Но само след миг се обърна отново напред.
Тя се намръщи. Отговорността очевидно беше спечелила битката със съчувствието. По дяволите!
От отсрещната страна на каруцата се чу тих смях. Тя погледна нататък и видя как затворникът я гледа с подигравателна усмивка на подутите си устни, а широките му рамене се тресяха от беззвучен смях.