Червенина обля лицето й. Тя вирна брадичка и отмести погледа си. Въобще не я интересуваше цинизмът му. Нямаше никакво значение, че не бе успяла да го заблуди с представлението си.
Защото очевидно бе успяла да направи впечатление на младия стражар.
Тя отново погледна към спътника си и се усмихна сладко. Смей се колкото искаш, изрод такъв. Ще видим кой ще се смее, когато аз избягам, а ти останеш.
Доволна от напредъка си, тя се облегна назад и се загледа в безоблачното небе над главите им. Денят вече не й се струваше толкова ужасен.
Като се изключи това, че червата й продължаваха да къркорят. Беше много гладна. Не беше яла…
По дяволите, откога не беше яла?
Няколкото ордьовъра, които беше отмъкнала на сбирката у лейди Хамънд снощи едва ли можеха да се броят. Беше останала в навалицата съвсем за кратко, преди да се промъкне до шкафа със сребърните прибори — защото нямаше покана.
Но всъщност, тя никога не бе имала покана. Учудващо беше как една подходяща рокля и добре подбрани думи могат да ти отворят пътя към подобни места.
Все пак, бе поела глупав риск, като се промъкна на снощното соаре — трябваше да е изчезнала от Стафордшир още преди две седмици. Да работи четири месеца в един район бе прекалено дълго време. Но елегантните провинциални имения предлагаха толкова лесна плячка, а на нея й трябваха само още сто лири.
За да напусне Англия завинаги. За да започне нов живот. В безопасност.
Снощи мечтата й беше толкова близко до осъществяването си, че тя стана твърде нетърпелива, твърде емоционална. А емоциите винаги я правеха непредпазлива. Една глупава грешка… и лейди Хамънд я хвана и незабавно я предаде на властите.
За кражба на половин дузина малки сребърни вилички.
Като че ли някой като лейди Хамънд въобще щеше да забележи липсата на половин дузина вилички.
Сам се намръщи. Никак не беше честно. Лесно можеше да открадне много повече неща, ако искаше, но никога не взимаше повече от няколко предмета от къща. Отчасти защото алчността беше най-бързият начин да привлечеш вниманието и да завършиш с примка на шията… но главно защото не искаше да причинява големи загуби на хората.
Дори на такива като лейди Хамънд.
Тя затвори очи и се опита да не мисли за храна или за глупавата си вчерашна грешка.
Или пък за мечтите си.
Безсънната нощ и непоносимата жега скоро си казаха думата. Чувстваше се замаяна. Постепенно се отпусна назад и задряма.
Силно изскърцване на каруцата я стресна не след дълго. Отвори очи и видя огромна стена от дървета от лявата страна. Пътят се извиваше покрай някаква гора.
Тя се поизправи и премига. Вече беше съвсем будна. Клонките на дърветата скриваха слънцето. Хладната сянка беше като балсам за изгорялата й кожа.
Всички останали изглеждаха изморени от пътуването, жегата и праха. Бикфорд апатично изпсува и мързеливо вдигна юмрук към един от гарваните над главата си. Такър се беше облегнал назад, триъгълната му шапка беше паднала ниско над очите му. Пистолетът лежеше в скута му.
Дори Лийч и Суинтън се бяха прегърбили на седлата си.
Сам се прозина и погледна към другия край на каруцата, очаквайки да види, че затворникът дреме.
Но не беше така. Беше се облегнал назад с клюмнала глава, но не изглеждаше заспал. Свиваше рамене и движеше ръцете си, сякаш се опитваше да раздвижи вцепенените си мускули.
Слънчевите лъчи докоснаха черната му коса и тя забеляза няколко прошарени кичура. Странно, не беше забелязала, че е на възраст. Беше останала с впечатлението, че е младеж. Смелост. Арогантност. Хвана се, че се чуди на колко ли години е.
Колелата на каруцата скърцаха. Сам отново съсредоточи вниманието си върху гората. Не я интересуваше на колко години е, кой е, или дори какъв е. Смяташе да избяга от тук, от него, от стражарите при първата удобна възможност.
Може би скоро щяха да стигнат до някакъв град и ще спрат да пренощуват. Тогава щеше да им каже, че има нужда от малко усамотение. Бикфорд и останалите няма да обърнат никакво внимание на молбата й… но може би щеше да убеди червенокосия младеж да извика ковач, за да махне тази скоба от крака й. Само за малко, така щеше да му каже. Колкото да се освежи и да облекчи нуждите си.
Колкото да избяга.
Тя се усмихна.
Пътят рязко зави на изток, следвайки извивките на гората. Тя се зачуди защо ли е нужно така да заобикаля, като щеше да е по-направо, ако минава през гората.
После изведнъж се досети къде се намираха — в най-южната част на Стафордшир. Това сигурно беше печално известната гора Канък Чейс.