Тя въздъхна със страхопочитание. Пред нея се простираше най-обширната, най-дълбока гора в Англия — тук се събираха бракониери, бунтовници и всякакви други бандити. Дори сега, когато почти цялата провинция беше разделена на парцели и оградена, Канък Чейс си оставаше едно недокоснато от цивилизацията място, непроменено още от средновековието. Защото тук се събираха бандитите преди нощните си набези, тук се криеха търсените от закона… Затова пътят заобикаляше.
Някакъв звук… тихо метално „пинг“ привлече вниманието й. Тя погледна към спътника си, който седеше, изпънал гръб, с очи, вперени в гората зад нея. Вече не движеше раменете си.
Не й хареса пламъчето в тези негови зелени очи. Не беше съвсем сигурна какво означаваше, но не й харесваше.
И какъв беше този метален звук? Не беше от веригата.
Той изведнъж погледна надясно. Към Лийч, който яздеше начело. Доста напред, стражарят беше увеличил разстоянието между себе си и каруцата.
Стомахът й се сви, когато погледът на спътника й бързо се изви наляво. Сега гледаше Суинтън.
Суинтън пък беше поизостанал.
Сърцето й заби силно. Сякаш този мошеник се готвеше да… но не, не би могъл…
Да планира нещо.
Не и сега. Не и посред бял ден. Стражарите може и да бяха изморени, но само едно погрешно движение и някой нещастник можеше да свърши с натъпкано с куршуми тяло.
Някой като нея.
Не би могъл да се опитва да избяга посред бял ден. Трябва да се е побъркал.
А тя не смяташе, че е луд. Тази мисъл малко я поуспокои. Въпреки че беше натъртен и окървавен, с разпрана буза и подуто посиняло око, все пак изглеждаше разумен. Не беше чак такова животно. По погледа му личеше, че е интелигентен. Под черната брада и разрошената прошарена коса лицето му изглеждаше умно.
Тя се взря в ъгловатите му черти и отново видя това, което й бе направило впечатление още снощи в затвора. Беше смел. Безразсъден. Снощи това я поизплаши малко, но сега я ужаси.
Това не беше просто един млад мошеник.
Това беше мъж, който няма какво да губи.
Погледът му се измести от Суинтън… към Бикфорд… към Такър… после бавно, съвсем бавно — към нея. Погледна към веригата, която ги свързваше… после към окования й глезен, после бавно се придвижи, сантиметър по сантиметър, по крака й, по тялото й.
Червенина изби по потъмнялата й от слънцето кожа. Но това не беше похотливият поглед, с който я оглеждаше снощи. Не, този път беше съвсем различен. И спря дъха в гърлото й.
Разглеждаше я със съвсем различно намерение. Преценяваше я, но по друг начин.
Стори й се, че забеляза одобрение в погледа му. Но преди да успее да реагира, той отново погледна наляво, към стражаря.
Единият ъгъл на устата на спътника й се изви нагоре в безразсъдна усмивка.
Сърцето й щеше да се пръсне. Той наистина замисляше нещо! Сигурно беше луд. Съвсем ненормален! Не можеше да се опитва да избяга посред бял ден. Не и когато тя беше привързана към него!
Тя помръдна левия си крак и веригата издрънча леко, колкото да привлече вниманието му. Погледите им се срещнаха. Устните й произнесоха беззвучно само една дума.
Не.
Той повдигна вежди въпросително. Или обидено? Тя не можа да разгадае изражението му. Може би не беше свикнал с думата не. Или поне не произнесена от жена.
Той погледна отново към гората, прозина се и леко раздвижи рамене. Изражението му беше съвсем невинно, сякаш не разбираше какво има предвид тя.
Но Сам нямаше да се остави да бъде измамена. Ако имаше някаква полза от това да си крадец, това беше, че не можеш да бъдеш заблуден от представленията на братята си по съдба.
Или пък от някакви други мошеници.
Дори и когато той се намести удобно в сламата със спокойното невинно изражение на пътник, който просто се наслаждава на красивата природа.
Измина половин час, но той не помръдна.
Може би все пак се беше заблудила. Беше съвсем възможно да е изтълкувала погрешно усмивката му.
Не просто възможно, а съвсем вероятно. Тя не го познаваше. Дори не знаеше името му. Може би просто се беше надсмивал над окаяното им положение, или на позадрямалите стражари, или…
Или замисляше нещо.
Но въпреки небрежната му поза, тя не можеше да се отърси от чувството, че той все още замисля нещо. Нещо много опасно.
Глава 5
Никълъс продължаваше да държи ръцете си зад гърба и се опита да запази безгрижното си изражение дори когато и последната нишка на въжето, стягащо китките му, се скъса с едно последно пинг.
Сякаш хиляди иглички се забодоха в ръцете му, но той се въздържа да не се намръщи. Със спокойно изражение бавно размърда вцепенените си пръсти и въжето се плъзна от китките му в сеното.