Един обикновен бандит би сметнал, че е невъзможно да се освободи от въжето, но човек, прекарал живота си в морето, познаващ възлите както чертите на лицето си, въобще не можеше да бъде затруднен.
Топлото време беше поразхлабило възлите. Каруцата също помогна. Беше направена, за да кара слама, а не хора. Болтовете, които свързваха дъските, не бяха покрити с нищо. След като опипа зад гърба си, той намери един издаден метален ръб, достатъчно остър, за да му помогне да разкъса въжето.
Изпънат в сеното, той бе успял да се освободи, издавайки съвсем малко шум, и никой не му обърна внимание — благодарение на нейно благородие. Тя не само бе задържала вниманието на Суинтън, но също бе привлякла това и на Такър с малкото си представление, пърхайки с мигли и цупейки устни.
Той се усмихна леко при мисълта колко щеше да се подразни тя от това, че без да иска, му е помогнала.
Той внимателно раздвижи вцепенените мускули на ръцете си, наблюдавайки я с присвити очи. Спомни си как се бе опитала да съблазни луничавия младеж и за малко не се изсмя на глас. Ролята на прелъстителка въобще не й подхождаше. Въпреки уличните номера и ужасния език, които използва снощи, изглеждаше някак… невинна.
Той се намръщи, чудейки се откъде ли се бе появила тази мисъл. Сигурно се бе побъркал от жегата. Тя беше една окована престъпница на път за лондонския съд. Снощи се бе опитала да го изпрати на бесилката, за да спаси себе си.
Едва ли можеше да бъде образец за добродетелност.
Колкото и да бяха съблазнителни медната й кожа, прекрасните извивки на тялото й и златистите й очи, той беше достатъчно опитен, за да се остави да го заблудят. За разлика от глуповатия хлапак, той познаваше толкова добре триковете на жените, както познаваше и въжетата. А те имаха доста общи черти.
Можеха да бъдат измамни. Можеха да пленяват мъжете. Можеха да помагат и… да бъдат опасни.
За негово нещастие, тази високомерна красавица спадаше към последната категория. Дори очите й бяха прекрасни, но опасни. Беше усетила, че замисля нещо, без дори да е проговорил или да е направил нещо видимо.
А това не му харесваше.
И го дразнеше. Въпреки че той продължи да лежи лениво в сламата, тя остана напрегната, с широко отворени очи. Чакаше го да направи нещо. Едрите й гърди се надигаха бързо, изпъвайки копринената материя.
Ако не се успокоеше, някой от проклетите стражари сигурно щеше да забележи.
Минутите минаваха. Никълъс чакаше вцепенените му мускули да се отпуснат и силата отново да се върне в ръцете му.
Загледа се в гората. Опитваше се да намери подходящо… о, ето го. На трийсетина метра пред тях. От едната страна на пътя започваше дефиле, дълбоко около петнайсет метра, обрасло с дървета и храсталаци.
Идеално.
Но каруцата се движеше твърде бавно и докато стигнат до там, момичето може би щеше да е издало плана му.
Отново се опита да я убеди, че е изтощен, позадрямал. Безобиден.
Прозина се. Тя продължаваше да е нащрек.
Затвори очи, уж за да поспи. Тя продължаваше да диша толкова учестено, че той чак я чуваше.
По дяволите, нима й харесваше да му създава неприятности? Той отвори очи и се втренчи в нея.
Вместо да извърне поглед, тя също се втренчи в него. Не изглеждаше ни най-малко изплашена.
Това момиче явно нямаше никаква представа с кого си има работа.
Още десет метра и щяха да стигнат до дефилето.
Той хвърли един поглед наляво, после надясно. Лийч и Суинтън продължаваха да дремят на седлата си. Бяха достатъчно далеч. Поне така се надяваше.
Седем метра.
Погледна отново към момичето. Прецени за последен път разстоянието между тях. Трябваше да я вземе със себе си. Нямаше друг избор.
Златните очи се впиха в неговите. Розовият й език се показа и облиза устните й. Пълната й, съблазнителна уста се оформи в безмълвна, настойчива заповед.
Недей.
Той се усмихна в отговор. Капитан Никълъс Броуган не се подчинява на заповеди, дадени от жени. Три метра.
Той раздвижи ръцете си. Напрегна мускулите на бедрата си. Събра всичките си сили.
Каруцата се клатеше към дефилето.
Примамливите сенки на Канък Чейс го викаха.
Едното колело влезе в дупка. Цялата каруца се разтресе и се наклони.
Той скочи. Право към момичето.
Тя изпищя. Опита се да се изправи на крака, да се махне от пътя му. Той я сграбчи с две ръце. Притисна я към гърдите си и двамата се претърколиха по нанадолнището.
Времето сякаш изведнъж забави своя ход. Усещаше движението на въздуха, усещаше тялото на момичето до своето. Сърцето й бясно биеше. Тя започна да вика и да проклина. Чу се скърцане на дърво — внезапната промяна в теглото наруши равновесието на каруцата. Той се опита да се извие във въздуха, за да падне на рамото си. Конете зацвилиха. Писък. Това беше момичето.