Чу се трясък — каруцата се беше преобърнала.
После земята се надигна към него. Твърде бързо.
Той се просна в праха и пое удара върху себе си. Изръмжа, когато усети твърдата земя под натъртените си ребра. Момичето спря да крещи и застена от болка.
Започнаха да се търкалят надолу по склона. Дървета, небе и трева бясно се редуваха пред погледите им. Не можеха да спрат. Момичето беше съвсем безпомощно със завързаните си зад гърба ръце. Никълъс се опита да сграбчи някакви клонки. Но не успя. Продължаваха да се търкалят, все по-бързо и по-бързо. Единственото, което можеше да направи, бе да я придържа към себе си с една ръка. Камъни и клони ги удряха, сякаш самата гора се опитваше да ги убие.
Докато, като по някакво чудо, стигнаха до дъното.
Момичето не помръдваше. Никълъс я пусна и легна по гръб. Имаше чувството, че тялото му е като разглобено. Лежеше като замаян.
Докато един куршум не профуча покрай главата му.
После още един.
— Не мърдай, проклето копеле! — изръмжа Суинтън някъде над тях.
Никълъс чуваше как той и още един стражар си пробиват път през гъстите храсти.
Отвори очи. Виждаше само небе и клони. Момичето изстена.
— Хвани ги, Суинтън! — извика Лийч.
Никълъс ги виждаше с периферното си зрение. Бяха оставили конете си на пътя. Точно на това бе разчитал.
Затвори очи. Това беше идеалното време да се помоли. Ако вярваше в подобни неща.
Опита се да изтласка болката в краищата на съзнанието си, напрегна всичките си сили и самоконтрол, за да задържи дъха си и да остане абсолютно неподвижен.
— Помогни ми, момче! Мисля, че ръката ми е счупена! — Това беше гласът на Бикфорд от върха на хълма. — Махни това от мен, проклет да си!
Такър беше зает горе с тъмничаря. Добре. Суинтън достигна дъното първи. Задъхваше си и псуваше.
— Лийч… Мисля, че е мъртъв.
— По дяволите! След целия този път?
— Отидоха си петдесетте лири. — Суинтън ритна Никълъс в ребрата.
Той не издаде никакъв звук. Остана съвсем неподвижен.
— А тя? — изръмжа Лийч.
Точно в този момент момичето тихо изстена.
„Благодаря ти“ — топло си помисли Никълъс.
Вниманието им се насочи към нея. Чуваше пукането на съчките под краката им, докато се движеха наоколо. Отвори малко едното си око.
— Изглежда нейно благородие е все още…
Никълъс изведнъж се раздвижи.
Със свободния си крак ритна пистолета на Лийч и той изхвръкна от ръката му. Скочи на крака и атакува Суинтън със силно дясно кроше, последвано от удар в бъбреците. Суинтън падна на земята, преди още да е осъзнал какво става, като изпусна оръжието си.
Никълъс се протегна към пистолета. Но не беше достатъчно бърз — не и прикован към неподвижното замаяно момиче. Лийч успя да го сграбчи преди него.
Една огромна ръка се сключи около гърлото му. Стражарят се дръпна малко назад и с другата ръка му нанесе няколко болезнени удара в ребрата. Опита се да събори Никълъс на земята, като бълваше проклятия. Никълъс силно удари с лакът назад и улучи противника си в гърдите.
Лийч изстена от болка, но не го пусна. Хватката му дори стана по-здрава.
— Такър! — изкрещя той. — Ела тук!
Момичето дойде в съзнание и седна, стенейки. Премига учудено, като видя сцената, която се разиграваше пред нея.
— Вземи… — Никълъс нямаше достатъчно дъх, за да довърши изречението.
Сключи пръстите си около силните ръце на Лийч и дръпна с всичка сила. Усещаше кръвта, която пулсираше във всичките му вени. Но не можеше да накара стражарят да разхлаби задушаващата си хватка. Вече не можеше да диша. Дробовете му горяха.
А момичето просто се взираше в него с паникьосан израз.
Никълъс се втренчи в нея, опитвайки се да го каже с очи. Вземи пистолета на Суинтън. Изпусна го ей там. Вземи проклетото нещо, преди да се е осъзнал!
Макар че ръцете й бяха вързани отзад, тя можеше да не позволи на стражаря да го вземе. Можеше поне да го ритне.
Но тя не помръдна. Стоеше като вцепенена. Една допълнителна тежест, прикрепена към глезена му.
Никълъс се опита да промуши крака си зад този на Лийч и да го извади от равновесие. Но стражарят стоеше като закопан в земята. Не помръдваше.
— Такър! — отново изрева Лийч. — Къде си, по дяволите?
Суинтън мръдна. Изръмжа някаква ругатня и бавно се изправи на краката си. После се наведе отново и взе пистолета си.
Никълъс чу зловещия звук от зареждането на пистолет. Усещаше как се изплъзва единственият му шанс да се измъкне.
Не, по дяволите!
— Застреляй го — изръмжа Лийч.