Никълъс стисна зъби и затвори очи. Върна се обратно в миналото, припомни си всички трикове, научени в битките в ограниченото пространство на кораба.
Използва хватката на противника си срещу самия него.
Внезапно се наведе напред и надигна едното си рамо, за да прехвърли стражаря през главата си.
Лийч извика и се строполи на скалата. Чу се звук от счупена кост.
Никълъс се метна настрани веднага щом се почувства свободен. Трябваше да избяга от насочения срещу него пистолет.
Но не беше достатъчно бърз.
Пистолетният изстрел му прозвуча като залп на оръдие. Познатият, задушлив мирис на пушек и барут изпълни въздуха.
Усети как куршумът се забива в плътта на лявото му рамо. Строполи се върху момичето с дрезгаво възклицание.
Суинтън веднага се хвърли към него. В едната му ръка блестеше нож, а в другата беше празният пистолет.
С гневен вик Никълъс се надигна да го посрещне. Изпитваше силна болка. Беше хванат натясно. Целият свят се скри зад кървавочервената мъгла на яростта. Всяка мисъл, всякакво човешко чувство го напуснаха и в главата му остана само едно желание. Беше го изпитвал и преди. Толкова много пъти.
Да убива.
Изби ножа със силен удар и атакува. Събори врага си на земята и започна да удря злобно, с всичка сила.
Дойде на себе си чак когато усети, че някой го дърпа — малки, нежни ръце отчаяно се бяха вкопчили в рамото му.
— Спри! — Тя плачеше. — Спри! Спри!
Никълъс пусна жертвата си. Беше замаян. Дишаше тежко. Премига. Нямаше никаква представа колко време е минало. Осъзна, че ръцете на момичето не бяха завързани. Сигурно е използвала ножа.
Суинтън лежеше на земята в краката му. Беше окървавен, в безсъзнание.
Никълъс залитна и направи крачка назад. Дори с куршум в тялото си, току-що бе пребил един въоръжен мъж. Може би дори го беше убил.
И не беше почувствал, не беше чул, не беше видял нищо. Не си спомняше нищо.
Чак сега усети болката, която пронизваше рамото му. Чак сега разбра, че по ръката му се стича кръв.
Изумен, той се обърна и погледна към момичето.
Тя пусна ръката му и се дръпна назад. Лицето й беше пребледняло. Беше потресена от тази бруталност.
— Ти си луд — прошепна тя. — Ти си побъркан!
Над главите им се засипа картеч.
Той се хвърли на земята, повличайки и нея, и погледна нагоре към пътя.
Такър стоеше там и зареждаше пушката на Бикфорд. До него, до счупената каруца, лежеше дебелият тъмничар и държеше ръката си.
— П-предайте се, вие двамата — извика момчето с треперещ глас и вдигна пушката. — Вдигнете ръце и… и никой няма да пострада!
Упоритият хлапак! Сигурно е бил твърде изплашен, за да се притече на помощ на приятелите си. Защо просто не си останеше изплашен? Никълъс хвърли един поглед наоколо. Беше ритнал пистолета на Лийч… ето го. В листата. Няколко ярда наляво.
— Ела! — каза през зъби. Без да дава време на момичето да спори, той се повлече по корем нататък.
— Какво правиш? — прошепна тя изплашено, но го последва, когато веригата я принуди.
Той посегна към пистолета. Лийч не беше стрелял и той беше все още зареден.
Но за негов ужас, веднага щом го вдигна, ръката му започна да трепери.
От години не беше държал пистолет.
Шест години.
Оръжието изгаряше дланта му. Теглото му, гладката повърхност, извивките… всичко му беше толкова познато. Като стара любовница.
Не можеше да успокои треперенето на ръката си.
Но нямаше никакво време да мисли затова. Претърколи се по гръб, прицели се…
— Не! — извика момичето.
… и стреля.
Не уцели. Ръката му толкова трепереше, че куршумът отлетя някъде далеч наляво. Но младият стражар се хвърли на земята с панически писък и покри главата си с ръце.
— Приятелите ни са мъртви, Бикфорд — извика Такър. — Няма ли да е по-добре, ако се върнем за помощ?
— Да, момче. Помогни ми да се изправя.
Такър бързо се подчини, качи тъмничаря на единия от конете и сам яхна другия.
— Ще си платиш за това! — извика Бикфорд към тях. — Кълна се в душата на мъртвата си майка, ще ви окача на въжето!
Двамата мъже пришпориха конете и се понесоха назад по пътя.
Все още по гръб, с димящия пистолет в ръката, Никълъс се заслуша в отдалечаващия се тропот на копитата.
Момичето лежеше неподвижно до него.
След известно време златистите й очи се извърнаха към лицето му. Трепереше. Отвори уста да каже нещо, но думи не се чуха. Преглътна и опита отново.
— Ти за малко не ни уби — прошепна тя. Гласът й беше изпълнен с ужас.
Никълъс подпря ръка на земята и седна.
— Ти и без това беше изправена пред бесилката, ваше благородие. Мислех си, че може би ще изразиш известна благодарност, че те освободих.