Никълъс се намръщи.
— Пиратът, известен като Никълъс Броуган, намери ужасния си край преди шест години — каза равно той, като разсеяно потриваше брадата си, която скриваше един стар белег на брадичката му. — Той е мъртъв и погребан.
— И всеки в Англия вярва в това. Освен един човек. — Ману направи жест с бутилката в ръка. — Някой на този огромен остров знае, че си още жив.
Никълъс стисна зъби, за да потисне гнева и раздразнението, които го обхванаха. През последните шест години единственото нещо, което бе искал, беше да намери спокойствие и да го оставят на мира.
Но изглежда никога нямаше да може да го постигне.
Ману беше казал самата истина — някой знаеше, че Никълъс Броуган е жив и живее в Южна Каролина. Преди месец по пощата пристигна анонимно писмо.
Изнудвачът твърдеше, че има доказателство, което ще предаде на властите, ако Никълъс не му изпрати петнайсет хиляди лири в една кръчма в Йорк до Архангеловден, двайсет и девети септември.
Това беше кралски откуп. Или поне пиратски откуп.
А Никълъс нямаше толкова пари.
Този изнудвач явно вярваше на старите приказки за безскрупулния пират, известен като Сър Никълъс, който се къпе в злато и диаманти и има заровени съкровища на няколко острова.
Никълъс се намръщи. Ужасно беше да имаш такава репутация.
Истината беше, че както повечето пирати, той харчеше откраднатото почти толкова бързо, колкото го крадеше. Истината беше, че четиринайсет години кръстосваше моретата със сърце, изпълнено със злоба, без да мисли за бъдещето.
До онзи ден през 1735 година.
Досега само двама души знаеха, че е оцелял: Ману, който тогава го измъкна от горящия кораб, и Кларис, негова бивша любовница, която се грижеше за него, докато оздравя достатъчно, за да напусне Англия.
Ману прекъсна мислите му.
— Всеки би могъл да изпрати това писмо, капитане. Всеки. Кларис може да е станала непредпазлива след толкова години и някак да е издала тайната. Или… — Той отпи голяма глътка ром. — Може би тя те изнудва.
— Да — бавно се обади Никълъс, — помислих и за тази възможност. Но Кларис знае, че нямам толкова пари. А ако е искала да ме унищожи, имаше на разположение шест години. Защо да чака досега?
— Наистина няма смисъл — съгласи се Ману, — но от друга страна…
Никълъс се намръщи. Ако прибави и обидените жени към списъка, броят на хората, които биха искали да видят главата му забучена на кол, сигурно щеше да се удвои.
— Капитане — настояваше Ману, — цялата работа е в това, че не знаеш с кого или с какво си имаш работа, че нямаш никакви приятели, към които да се обърнеш за помощ, но затова пък имаш няколко дузини врагове, които желаят смъртта ти повече от всичко друго на света.
— Всичко това няма абсолютно никакво значение — изръмжа Никълъс. — Който и да е изнудвачът, не мога да платя. А не искам алчното копеле да издрънка всичко на властите. Така ми остава само една възможност. — Устните му се разтегнаха в крива усмивка. — Освен това е твърде късно да се откажа, след като пакетът вече е на път.
Беше го изпратил по пощата точно преди да напусне Южна Каролина — пакет, адресиран точно както се искаше в писмото, но който не съдържаше петнайсет хиляди лири, а само празни листове хартия.
Беше дал пакета на една от бригантините, които бавно обикаляха американския бряг, за да събират пощата. Беше сигурен, че няма да стигне до Йорк поне още две седмици. Точно преди Архангеловден. Всичко щеше да изглежда точно както трябва — с марките от Южна Каролина върху пакета.
А той щеше да бъде в кръчмата дълго преди пристигането на пакета, за да види кой ще дойде да го прибере.
— Да, капитане, вярно е, че си планирал всичко много внимателно — съгласи се Ману. — Ще имаш предостатъчно време, преди изнудвачът да дойде и да осъществи заплахата си. Но ако нещо се обърка и той не получи никакво известие от теб преди Архангеловден.
— О, няма начин да не получи известие от мен — мрачно каза Никълъс. — Няма начин.
Ману замълча, сякаш се опитваше да измисли още някаква причина капитанът да не направи това, което си беше наумил. Африканецът притежаваше удивителната способност да се сражава с думи почти толкова добре, колкото го правеше с пистолет или със сабя.
— Знаеш ли, капитане, никога не съм предполагал, че ще стигнем чак дотук. Бях сигурен, че нашата стара черупка ще потъне, преди да сме навлезли и миля навътре в морето. — Той се ухили. — Но изглежда, тя е в по-добра форма и от двама ни.
Никълъс не се засмя.
Ману въздъхна тежко.
— Направи ми една услуга. — Той остави бутилката на земята и Никълъс чу как изважда нещо от джоба на сакото си. — Вземи това със себе си.