— Че си ме освободил? — тя се задъхваше. — Благодарност?
Той не обърна внимание на негодуванието й. Бързо, преди да е променил намерението си, затъкна празния пистолет в колана си.
Той изглеждаше на мястото си там. Сякаш никога не бе спирал да носи огнестрелно оръжие.
Беше толкова лесно.
Остана неподвижен за секунда. Исусе, усещаше го, притиснат към плътта му.
— Да, благодарност — повтори дрезгаво и се изправи.
Тя бързо се окопити.
— Е, не се надувай толкова — озъби се Сам и седна. — Аз си имах достатъчно добър план. Нямаше нужда да ме осво…
Той посегна към нея и я дръпна безцеремонно.
— Хайде.
— Пусни ме! — извика тя. — Нямам намерение да тръгвам никъде с теб!
— И аз си мислех същото.
Той я повлече със себе си към проснатото тяло на Лийч. Наведе се и затършува из сакото на стражаря. Извади едно портмоне, един рог с барут и няколко патрона.
— Той е мъртъв — прошепна момичето, разглеждайки падналия стражар. — Те и двамата са мъртви. Ти си ги убил!
— Или те, или аз, лейди — изръмжа Никълъс. — В такъв случай обикновено предпочитам аз да живея.
Той тръгна към Суинтън, като преди това се наведе да вземе ножа му. Пъхна го в ботуша си.
За нещастие, Суинтън също нямаше кой знае колко амуниции в себе си.
Но все пак струваше си да пожертва един куршум, за да се отърве от момичето.
Зареди пистолета.
Тя рязко си пое въздух.
— К-какво правиш? — Очите й обхождаха лицето му. — Какво смяташ да…
Той дръпна петлето и отстъпи една крачка назад. Още една. Ръката му сега не трепереше толкова силно. Тя изглеждаше ужасена, паниката й се усилваше.
— Какво възнамеряваш да…
Той се прицели и стреля, преди тя да успее да завърши изречението.
Писъкът на момичето заглуши изстрела.
Димът се разсея. Тя продължаваше да стои там, изражението на лицето й беше учудено. Преглътна няколко пъти и прокара ръце по тялото си, изненадана, че не намира никакви рани.
Без да й обръща внимание, Никълъс коленичи и огледа веригата, мърморейки проклятия.
Желязото беше непокътнато. Куршумът бе оставил само драскотина.
— О, по дяволите! — Той се намръщи.
Толкова за идеалния му план. Очевидно щеше да е много по-трудно да се отърве от очарователната си спътница, отколкото беше предполагал.
Погледна я. Рамото го болеше ужасно, имаше много малко пари и куршуми, а трябваше да се добере до Йорк за няколко дни.
С преследвачи зад гърба си.
А ето, че ще трябва да вземе и нея със себе си.
Лицето й беше по-бяло от платно, въпреки че бе стояла цял ден на слънце. Тя поклати глава няколко пъти и едно листо падна от разбърканата й коса.
— Ти си… т-ти си… съвсем… — Тя не можеше да си поеме въздух, камо ли да намери подходящата дума.
— Луд — помогна й той.
После пъхна пистолета в колана си, препаса рога с барута и натъпка патроните в джобовете си. Откъсна окървавения си ляв ръкав и превърза рамото си. Раната кървеше силно. Още.
Приспособената превръзка трябваше да свърши работа засега. Нямаше никаква представа след колко време Такър и Бикфорд ще се върнат с подкрепления.
Може би час. Може би по-малко.
Погледна към слънцето.
— Противно на това, което каза преди малко, ваше благородие, изглежда, че идваш с мен. — Той установи накъде духа вятърът и избра посока. — По-добре да тръгваме.
Хвана я за ръката и я поведе към гората.
Глава 6
Луд.
Думата отекваше в съзнанието на Сам по-силно от ехото на пистолетния изстрел. Този човек беше съвсем луд. Но когато той се обърна и тръгна, веригата, която ги свързваше, и ръката му, която стискаше нейната, не й оставиха друг избор, освен да тръгне с него.
Той се насочи към гората, като очевидно не му правеха впечатление нито раната в рамото му, нито процеждащата се през ризата му кръв. Окованите им крака затрудняваха ходенето. Дрънчащата верига се закачаше във всеки камък и всяко клонче по пътя им. Сам се препъваше, опитвайки се да не изостава. Не можеше да си поеме въздух. Беше все още замаяна от падането им по хълма. Мълчеше. Не можеше дори да мисли ясно. В главата й се въртяха сцени от невижданото насилие, на което бе станала свидетел.
Безжалостните юмруци на затворника, забиващи се в плътта на Суинтън. Кръв. Пистолетни изстрели. Нож. Безжизнените очи на Лийч, вперени в небето.
Няколко минути минаха, преди тя да се опомни. И тогава реалността най-после успя да проникне в съзнанието й: вече не беше на път за Лондон и нямаше да се срещне със съдиите, нито пък с чичо Прескот.
Беше в много по-голяма беда. Намираше се в Канък Чейс, прикована към един луд.