— Да прелъстиш онова луничаво, вятърничаво момче? Това ли наричаш план?
Тя се задъхваше.
— Не съм имала намерение да… Ти това ли си помисли?
— Всеки мъж, който има очи на главата си, щеше да види, че му предлагаше услугите си в замяна на това, което поискаш да направи за теб.
Тя го погледна, шокирана.
— Това не е вярно! Просто исках да… го накарам да ме съжали и да… ми помогне.
— О, да, това вече е план. — Той се изсмя. — Щеше да го накараш да ти съчувства дотолкова, че да те освободи? А останалите стражари какво щяха да направят? Да се мотаят безгрижно наоколо и да те оставят да си тръгнеш? Много умно. — Той продължаваше да се смее. — Ако не бях аз, лейди, щеше да увиснеш на бесилката, преди седмицата да е изтекла.
Ироничният му смях отново я накара да се изчерви. Чувстваше се глупаво. Дразнеше я подигравателният му тон, сякаш тя беше някоя слаба, глупава, безпомощна жена.
— Не съм те молила за мнението ти, негоднико! Мога сама да се грижа за себе си. Нямам нужда от ничия помощ, разбираш ли? Нито твоята, нито на когото и да било друг!
— Хубаво. Защото нямам никакво намерение да ти предлагам помощта си. — Той затвори очи за момент, все още се задъхваше. Въпреки всичката си сила и издръжливост, очевидно много го болеше. — Доникъде няма да стигнем, ако искаме да вървим в различни посоки. Като се подчиняваш на заповедите ми, всичко ще е наред.
— В такъв случай, страхувам се, че наистина доникъде няма да стигнем.
Той отвори очи и тя видя, че в тях блести опасно пламъче.
— Няма какво повече да обсъждаме, ангелче. Само единият от двамата може да заповядва в случая… и той стои пред теб.
Без да й дава възможност да продължи спора, той се изправи и я дръпна безцеремонно. Тя беше поразена от ръста му. В затвора бе принуден да се навежда, заради ниския таван, но сега се извисяваше в цял ръст. Тя едва стигаше до брадичката му, очите й бяха на нивото на второто копче на ризата му.
— Този път, ваше благородие — каза той със заповеднически тон, — предлагам да размърдаш красивите си малки крачета.
Хвърли й още един суров предупредителен поглед, обърна се и тръгна през гората.
След час вече бяха навлезли дълбоко в сърцето на Канък Чейс. Постепенно се научиха да вървят, без да се препъват, въпреки веригата.
Но той въобще не спираше. Дори за кратка почивка. Вървяха и вървяха, докато Сам не почувства, че е на края на силите си. Не чувстваше краката си, гърлото я болеше от усилията да си поема дъх.
Навлязоха дълбоко в гората. Дърветата ставаха все по-гъсти, клоните им закачаха косата й. Ниските храсти дърпаха роклята й. Листата почти закриваха слънцето, но сянката вече не беше балсам за кожата й. Стана й студено.
Помисли си, че Канък Чейс наистина заслужава зловещата си слава. Тъмните сенки, острият мирис на дърветата, дори въздухът тук беше различен.
Неприятното усещане се засилваше, въпреки че тя непрекъснато си казваше, че то се дължи на умората. Умората, която я караше да изпитва безмилостният й спътник.
Думите, които й бе казал преди, не излизаха от главата й. Или те, или аз. В такъв случай предпочитам аз да живея.
Това беше очевидно. Той не се интересуваше от нищо друго, освен от себе си. Всеки път, когато се опитваше да спре и да помоли за почивка, той я дръпваше и й заповядваше да продължи. Беше безмилостен, коравосърдечен…
Тя се подхлъзна на някакви мокри листа. Той я сграбчи, но и двамата загубиха равновесие и се озоваха на земята.
Той започна да проклина. Тя лежеше на влажния килим от листа и се опитваше да си поеме дъх. Краката й трепереха от изтощение.
— Н-не… мога. — Тя се задъхваше. Очите й бяха пълни със сълзи. — Н-не мога… да… продължа.
Този път, вместо да спори, както бе очаквала, той остана на земята. Тя затвори очи с облекчение. Единственият звук, който се чуваше, беше накъсаното им дишане.
Когато тя най-после успя да нормализира дишането си, се понадигна, прехапала долната си четна, за да не изстене. Облегна се на най-близкото дърво. Ръката на спътника й се вкопчи в нейната, но тя не й обърна внимание. Затвори очи и изтри потта от лицето и врата си с краищата на съсипаната си копринена рокля. Махна залепилата се за лицето й коса и отвори очи. Спътникът й лежеше на земята със затворени очи. Беше пребледнял. Раната му кървеше силно. Целият гръб на ризата му беше обагрен в червено.
Може би вече беше много слаб, за да я нарани.
Моля те, Господи, помогни ми.
Устата й пресъхна. Сърцето й заби бясно. Сякаш усетил мислите й, той отвори очи и я погледна.