Проснат на земята, с разрошена коса, блестящи зелени очи и окървавено рамо, той изглеждаше така, сякаш това диво място бе родният му дом. Един ранен хищник. Тъмен, непредсказуем, способен на всякакъв вид… диващина.
Погледът му се спря на краката й. Продължаваше да диша тежко.
— Ела тук.
Сам се вцепени. Гласът му беше по-слаб отпреди, но тя не смееше да рискува. Огледа се наоколо за оръжие, с което би могла да се защитава. Камък. Клон. Каквото и да е.
— Казах да дойдеш — повтори той нетърпеливо.
Тъй като тя не се подчини, той посегна към стъпалото й и го сграбчи.
— Какво правиш? — Тя се опита да се отскубне. — Пусни ме!
— С удоволствие — уморено каза той, но не я пусна. Повдигна се на лакът. Хвана обувката й с другата си ръка и я събу. — Не можеш да си представиш колко много искам да те пусна да махна тази верига от крака ти и да приключа с теб.
Вместо да я нападне, той се зае със скобата, стягаща глезена й.
Сам не се възпротиви, макар да знаеше, че само един удар в раненото му рамо щеше да го накара да я пусне. Но нямаше никакво желание да предизвиква насилие, ако можеше да го избегне.
Освен това, беше съвсем наясно какво се опитвала направи той. Дърпаше скобата, опитвайки се да я изхлузи от крака й.
Може би щеше да успее.
— Хайде — мърмореше той под носа си. — Хайде.
Сам се опита да му помогне, но той явно не се нуждаеше от помощта й. Беше хванат с една ръка крака й, с другата — желязната скоба. Въртеше ги във всички посоки, опитвайки се да измъкне крака й.
— Много е стегната — обади се най-накрая тя. — Няма да излезе.
С кратка, цветиста ругатня той я пусна. Отпусна се отново на земята и захвърли калната обувка в скута й.
— Страхотно — изръмжа, — от всичките крадли в Англия се оказах окован с тази с най-големия крак.
Сам се дръпна назад толкова, колкото й позволяваше веригата. Което съвсем не беше достатъчно далеч.
— Ще съм ти благодарна ако пазиш мнението си за себе си. — Тонът й беше леден, но дори и най-високомерната й преструвка не можеше да скрие факта, че бузите й горяха. Пареха. Тя потърка глезена си, за да изтрие калта и да премахне неочакваната топлина, която предизвика докосването на мазолестите му пръсти по голата й кожа.
Обу обувката си. Кракът я болеше, но тя не можеше да разбере какво е това странно… изтръпване.
Реши, че непознатото усещане е предизвикано от необичайното за нея физическо натоварване.
— Не съм виновна, че скобата е толкова стегната. — Тя погледна към мъжа и прошепна предизвикателно: — Освен това, краката ми не са големи.
— По дяволите, ако това има значение в момента — изръмжа той. — Изглежда, че няма начин да се освободя от теб. — Той отвори очи и погледна към върховете на дърветата. — Остават още два часа до залез слънце. Готова ли си да ускориш крачката, лейди Голям крак?
Тя не обърна внимание на сарказма му, но цялото тяло я заболя, като чу, че трябва да ускори крачка.
— Не — изстена тя. — Не, не съм готова. Не можем ли да спрем? Не можем ли да си починем поне…
— Не, освен ако не изгаряш от желание да се върнеш обратно в затвора. — Той се надигна. — Веднага щом се разнесе мълвата, че двама опасни престъпници са избягали, че има двама убити стражари и че се предлага награда, всеки в Северна Англия ще тръгне по следите ни. Още преди да е съмнало, а може би и по-рано. А ако вземат и кучета…
Той не довърши и уморено прокара ръка през косата си.
Сам почувства внезапен страх. Кучета. Много мъже, които я преследват. Опитни мъже.
И щяха прекрасно да знаят откъде да започнат търсенето. Младият Такър щеше да им покаже.
Гърлото й се сви. Спътникът й беше прав. Трябваше да продължат. Да се отдалечат от мястото, където навлязоха в гората.
Но страхът й се смеси с гняв към неговото очевидно безразличие.
— Не помисли ли затова, преди да решиш да скочиш от каруцата?
— Да, помислих — отвърна той, — но не смятах, че ще съм принуден да споделя очарователната ти компания, ангелче. Планът ми беше досега да съм се отдалечил достатъчно. Ти ме бавиш. — Той посегна и разхлаби превръзката около раненото си рамо. — Но преди да продължим, по-добре е да хвърлиш едно око на тази проклета рана.
Прищя й се да се изплюе в лицето му. Първо я обиждаше, а сега иска да се погрижи за раната му.
— Ако мислиш, че ще си помръдна пръста, за да ти помогна — каза тя с тих, равен глас и скръсти ръце на гърдите си, — по-добре ще е да помислиш отново.
Той стисна зъби и потрепери, когато развърза пропития с кръв парцал.
— Слушай какво — глухо каза той. По лицето му се стичаше пот. — Ако смяташ, че сега си в беда, само се опитай да си представиш какво ще ти се случи, ако припадна от загуба на кръв. Или ако умра.