Тя се опита да си представи колко доволна щеше да бъде, ако това се случи, но той прекъсна мислите й.
— Ще останеш тук с деветдесеткилограмов труп, привързан към глезена ти. — Очите му я пронизваха. — Ще си съвсем безпомощна, когато дойдат преследвачите. Ако не те намерят първо кучетата, ще станеш на кайма от куршумите. Когато стражарите си имат работа с бегълци, убили двама от хората им, те оставят куршумите им да говорят вместо тях.
Тя се вцепени.
— Но не аз убих стражарите!
— Съмнявам се, че ще имаш време да обясниш.
Те се гледаха известно време безмълвно. После той обясни просто:
— Ако аз умра, умираш и ти. Ако оживея… — Трябваше да спре за малко, преди да продължи — … ще живееш и ти.
Онемяла, трепереща, тя се опита да овладее страха и неприязънта, които я обзеха. Той беше непоносим. Арогантен. Коравосърдечен, нецивилизован. Егоист.
Но в думите му имаше смисъл. Беше прав. Ако искаха да оцелеят…
Трябваше да се съюзят.
Тя отвърна на погледа му, борейки се с гнева си, с гордостта си и с мисълта, че ще трябва да обуздае независимия си нрав.
— Достатъчно лошо е, че вече изглеждам като твой съучастник — изсъска тя. — Ако ти помогна, наистина ще стана твой съучастник.
Без да казва нищо, без да премества поглед от очите й, той извади ножа на Суинтън от колана си.
Сърцето й спря да бие. Опасен. Беше забравила да добави опасен. Тази дума го описваше по-добре от всички други.
Но не би могъл да я убие. Ако искаше да спаси кожата си, не можеше да я убие.
Макар че това не означаваше, че не би я наранил.
Той завъртя ножа с почти невидимо движение на китката си и го хвана за острието. Подаде й го.
— Но ти си достатъчно умна, за да разбереш, че това, което казвам, е вярно, нали, ангелче?
Гласът му беше дълбок, тих и за първи път в него нямаше сарказъм.
Тя се поколеба. Погледът й се местеше от зелените му очи към сребристия блясък на острието в пръстите му.
После бавно, колебливо, посегна и взе ножа.
Когато пръстите й се сключиха около дръжката, през ума й мина една мисъл. Беше търсила оръжие… и ето, че го имаше.
Сякаш прочел мислите й, той я спря само с няколко думи:
— Аз не бих го направил.
Мекият му тон правеше значението на думите още по-ясно. Беше просто едно напомняне — сякаш тя имаше нужда от това — че не би посмяла да го нападне, че няма смисъл да се надява, че ще може да се защити. Дори и с нож.
Тя преглътна и си каза, че всичко ще бъде наред. Докато веригата ги свързваше, трябваше да са живи и двамата. Когато успеят да намерят начин да свалят скобите, тогава всеки от тях щеше да тръгне по пътя си.
Засега просто трябваше да понася присъствието му и да не утежнява още положението им. Защото животът й зависеше от това.
— И какво трябва да направя с ножа?
— Да извадиш куршума — каза той кратко, сякаш това се разбираше от само себе си.
Челюстта й увисна.
— Шегуваш ли се?
— Както виждаш, не се смея.
Той се обърна с гръб и започна да разкопчава жилетката и ризата си.
— Н-но аз не мога… Не знам как. Никога не съм…
— Както изглежда, наоколо няма никакви лекари. Нямам никакво право на избор, а нямам и време. Трябва да продължа.
Тя с раздразнение отбеляза, че той продължава да говори в първо лице, сякаш тя въобще не съществуваше. Сякаш тя не беше нищо друго, освен някакъв неприятен придатък от другата страна на веригата.
А само при мисълта за раната му й се повдигаше.
Но все пак, вече се беше научила, че е безсмислено да спори с него, след като си е наумил нещо.
Несигурно, с треперещи ръце, тя се приближи към него, шепнейки молитва.
— Няма нужда да молиш Господ за помощ — промърмори той, когато приключи с разкопчаването на окървавените си дрехи. — Мисля, че той въобще не се интересува от мен.
Той съблече жилетката си, а после и ризата, отлепяйки я от раната с бързо дръпване и сподавено проклятие.
Сам се извърна, покрила уста с ръка, за да заглуши вика си. Толкова много кръв! Призля й, гората се завъртя пред очите й. Тя преглътна и си пое дълбоко въздух.
— Няма да припаднеш, нали? — попита той през рамо.
— Не.
— Тогава побързай!
Той легна на земята по корем. После изведнъж се сети нещо. Посегна към най-близкия храст, откъсна едно клонче и го пъхна между зъбите си.
Устата на Сам пресъхна, когато погледна към решителния си пациент. Но когато се опита да се премести към рамото му, веригата издрънча и се изпъна.
— Не мога да стигна. Веригата не е достатъчно дълга.
Той сви десния си крак, за да й позволи да се приближи.