Тя седна до него. Беше решена да докаже, че не е толкова слаба и глупава, колкото той я смяташе. Събра цялата си смелост и вдигна ножа.
Но когато се наведе над раната, просто не можа да продължи. Представляваше една дупка — малка и кръгла.
— Из-зглежда дълбока. А… н-ние нямаме нищо, с което да облекчим болката.
Той изплю клончето.
— В момента нямам по-голяма нужда от нищо друго, освен бутилка ром. Виждаш ли кръчма някъде наоколо? — Гласът му бе започнал да отслабва, изглежда вече губеше сили. — Просто го извади, лейди.
— Но аз дори не знам какво търся.
— Парче олово. Не мисля, че ще е трудно да го намериш — Той отново пъхна клончето между зъбите си и продължи: — Костта е бяла.
Отново й призля Той не каза нищо повече. Само обърна главата си и затвори очи. Беше напрегнат.
Тя се стегна, вдигна ножа, шепнейки молитва, въпреки заядливите му думи.
После внимателно се залови за работа.
Глава 7
Той беше припаднал. Сам захвърли металното парче и пусна ножа в листата. Чувстваше се изтощена.
— Слава Богу — прошепна тя.
Как е възможно някой да понесе това, което той току-що понесе? Беше се опитала да работи бързо, куршумът не беше толкова дълбоко, колкото първоначално си бе помислила, но все пак изваждането му отне много време.
Главата й беше замаяна, стомахът й се бунтуваше и тя си помисли, че също ще припадне. Беше се справила с трудната задача, но сега, когато свърши, всичките й сили я напуснаха и тя се разтрепери. Затвори очи и преглътна, опитвайки да нормализира дишането си.
Без да вижда нищо наоколо, тя посегна към парчето от фустата си, в което бе избърсала ножа, и изтри ръцете си.
— Съжалявам.
— Съжаляваш?
Гласът му беше толкова тих, че тя едва го чу. Учуди се, че той все още е в съзнание. После се замисли за момент, не помнеше какво точно бе казала.
— Съжалявам, че ти причиних болка — успя най-после да каже.
Подутото му ляво око се отвори и устните му се разтегнаха в бледо подобие на циничната му усмивка, която вече й беше до болка позната.
— Ти не си… първата жена, която… се надвесва над мен с нож, ангелче — прошепна той.
После отново затвори очи.
Тя захвърли парцала настрана, все още треперейки. Не знаеше как да тълкува думите му. В неговото състояние. Сигурно ужасно го болеше. Въпреки че не трепна, докато тя ровеше в раната му, бе изстенал един или два пъти. Когато почти привършваше, той строши надве клончето между зъбите си.
Но съдейки по белезите на гърба му, той очевидно и друг път бе раняван. По всяка вероятност от куршуми.
Освен по-големите белези, по гърба му имаше и тънки ивици. Една под друга. Може би грешеше, но изглеждаха така, като че ли са причинени от камшик. Бяха доста избледнели, сякаш бяха от времето, когато е бил млад.
Кой беше този мъж?
Не беше се осмелила да го запита преди, но сега въпросът не й даваше покой. Погледна към дебелата верига, която ги свързваше, и подпря ръце на земята, за да се успокои.
Кой беше този мъж, чиито студени очи, необичайна сила и белези говореха за години, прекарани в болка? Знаеше, че не е бандитът, за който го мислеха стражарите. Но не знаеше нищо повече за него.
Освен това, че бе готов да рискува живота си, за да избяга от закона. Своя живот. И нейния.
Не можеше да пропъди от ума си сцената, когато удряше с голи ръце Суинтън. Беше го убил брутално. Без да се замисля.
Но въпреки това същите тези ръце се разтрепериха, когато взе пистолета. И въобще не можа да уцели Такър. Сякаш никога преди не беше държал пистолет.
Кой, по дяволите, беше той?
Тя бързо се извърна и откъсна още една ивица от фустата си, за да го превърже.
Защото инстинктите й я предупреждаваха че всъщност не иска да узнае отговора на този въпрос.
— Ще се оправиш ли? — Тя се опитваше гласът й да звучи равно.
— Да.
Не беше особено убедително. Раната му кървеше много повече отпреди.
— Мисля… мисля, че трябва да се опитам някак да затворя раната.
— Дай й нож и тя вече се мисли за лекар — слабо се обади той.
Тя не му обърна внимание. Мислеше. Огледа се наоколо — листа, клони, локви вода. Нищо. По-малко от нищо.
— Бих могла… Как се казва? Да я обгоря. С ножа. Ако запаля огън…
— Не — рязко каза той и вдигна глава. — Не ставай глупава. Пушекът ще… ги доведе право при нас.
— Но ако не спра кървенето, ти няма да можеш да продължиш. И тогава какво ще стане с теб… искам да кажа, какво ще стане с нас?
— Всичко ще бъде наред. — Той се опита да се изправи и процеди през зъби: — Просто трябва да…
— Бих могла да я зашия.
Това го изуми. Подпрян на лакът, той премига към нея.