— Още една умна идея, ваше благородие. И какво смяташ да използваш? Някое клонче и стрък трева?
Тя впери поглед в него с царствено високомерие. После се извърна, без да си дава труд да му обяснява, и бръкна в деколтето си.
Извади малкото златно бижу, което винаги държеше до сърцето си.
Това беше единственото нещо от миналото, което все още притежаваше. Единственият спомен от дома й, от семейството й… от майка й. Носеше го непрекъснато, за да го скрие от завистливи очи и алчни ръце. Развърза панделката, която беше увита около него, освободи златната верижка и я сложи на врата си.
Украшението се плъзна между гърдите й. Тя отвори финото капаче с нокът и извади една игла. Една от сребърните игли за дантели на майка й. Обърна се и триумфално я вдигна във въздуха.
Той нямаше благоприличието дори да изглежда изненадан, още по-малко да й се извини.
— Що за медальон е това? — попита опулен.
— Това не е медальон, а кутийка за игли. Никога ли не си виждал кутийка за игли?
Погледът му срещна нейния.
— Не съм прекарал много време във висшето общество.
— О! — Тя замълча за момент — Разбирам.
Скованият му отговор я накара да се почувства глупаво. Всъщност въобще не разбираше. Повечето дами с благороден произход — дори тези от по-низшите класи, като нея самата — имаха кутийки за игли. Какъв живот е водил, от кой свят идва, след като не бе виждал един толкова често срещан предмет?
Очевидно това беше свят, доста по-различен от този, в който тя бе родена.
Погледът му се плъзна по блестящото късче злато. Изражението му нямаше нищо общо с възхищение или любопитство. Очите му бяха просто… алчни. Това беше единствената дума, с която можеха да се опишат в момента. Сам трябваше да направи усилие, за да не вдигне ръка и да стисне кутийката.
А също и деколтето си. Усещаше погледа му така, сякаш я докосваха мазолестите му пръсти.
Онова странно чувство отново премина през тялото й и така наруши самообладанието й, че замалко не изпусна иглата.
— А сега — бързо каза тя, опитвайки се да отвлече и неговото, и своето внимание, — имам нужда от един хубав здрав конец.
Той я погледна и повдигна дяволито вежди.
— Няма нужда да ми казваш — ти си специалистка и в шиенето, както и в кражбите, фалшификациите и опитите за убийство.
Тя сви рамене.
— Нещо такова.
Ако той можеше да бъде загадъчен, защо и тя да не можеше. Нямаше намерение да му казва истината.
Освен това дори да й повярва, той отново щеше да й се присмее. А беше понесла достатъчно от подигравките му.
Съсредоточи се върху предстоящата задача и огледа критично дрехите му — разкъсаната риза, жилетката, прилепналите черни бричове. Обикновени, домашни платове, които сигурно са тъкани от обикновени, домашни памучни конци.
После погледна към своите дрехи и се намръщи, разбирайки, че ще й се наложи да поскъси още роклята или фустата си. Те бяха шити с най-добрите копринени конци, които бяха по-здрави и определено по-подходящи за целта.
Роклята вече не ставаше за нищо — беше цялата в кат и скъсана поне на дузина места. Каза си, че ако я скъса още малко, едва ли би имало голямо значение.
Въздъхна тъжно и започна да разпорва подгъва на ръкава си. След няколко минути вече имаше достатъчно дълъг копринен конец.
Вдяна единия му край в иглата и погледна пациента си.
— Готова съм. Страхувам се, че…
— Ще ме заболи. — Той отново легна в листата. — Каква изненада.
Сам премълча отговора, който й дойде на ума, и приклекна до него. Правеше всичко възможно, за да му помогне, а единствената реакция от негова страна бе неспирният поток от саркастични забележки. Той беше най-досадният човек, който бе срещала.
Може би болката, която изпитваше, бе достатъчно извинение за поведението му. Може би. Тя си пое дълбоко въздух, съсредоточи се и се захвана за работа.
Не срещна особени затруднения със зашиването, тъй като раната беше сравнително малка. Почти не можеше да повярва, че използва една от иглите на майка си, за да зашие рана от куршум.
Тази мисъл внезапно върна спомени, толкова приятни, сякаш не бяха нейни. За един салон, за една камина, затри жени в люлеещи се столове, проблясващи сребърни игли, смях, за един мъж с лула, който се усмихва…
Не. Тя премига, за да преглътне сълзите, не искаше да се поддава на собствената си слабост. Не биваше да си спомня. Всичко това беше свършило. Завинаги. Любовта, смехът. Всичко беше минало. Беше безполезно да си спомня живота, който бе водила някога.
Трябваше да мисли за настоящето. За оцеляването си.
И за този непознат, този ненормален негодник, чийто живот се бе преплел с нейния по някаква странна прищявка на съдбата.