Той не трепна нито веднъж, не издаде никакъв звук. Сякаш беше от желязо.
— Готово. — Тя завърза конеца и почисти иглата. Върна я в кутийката й. — Мисля, че това ще спре кървенето.
Посегна към ризата му. Искаше да направи още превръзки от остатъците от нея.
Но ръката му се стрелна и я дръпна бързо. После седна, все още с гръб към нея, и бавно я облече, като внимаваше да не докосва раната си.
Тя седна на петите си и се намръщи.
— Нямаше нужда да ми благодариш.
Той продължаваше да мълчи.
Хубаво. Явно не беше по благодарностите.
Тя направи един последен опит да бъде любезна.
— Предполагам, че трябва да се обръщаме някак един към друг. Можеш да ме наричаш мис Делафийлд.
Не беше истинското й име, а това, което бе избрана, когато напусна Лондон. Това беше името на първото селце, през което мина тогава. Това бе обичайният начин, по който даваха име на сираците.
— Нямам намерение да завързвам социални контакти — смутолеви той.
Докарана до ръба на търпението си, тя се изправи пред него.
— Вероятно имаш име. А и не е трудно да си измислиш някое. Или предпочиташ да те наричам, например…
Той още не беше закопчан ризата си. Очите й се спряха на белега в средата на гърдите му. Велзевул.
Думата замръзна на устните й. Втренчи се в белега.
Той беше жигосан. Дамгата имаше вид на вилица.
Краката й омекнаха, всеки момент щяха да й изневерят. Главата й се замая. Познаваше този белег. Знаеше какво означава. Всеки в Англия бе чуван страшните разкази. Бавачките все още плашеха с тях децата.
Беше оцелял от един от затворническите кораби, закотвени в Темза в които бяха натъпкани най-опасните престъпници. Целта бе да се освободи място в препълнените затвори. Тези хора бяха третирани като животни от надзирателите си.
Но това е било… Боже Господи… преди повече от две десетилетия. Въстанията през 1720 г. бяха завършили с потопяването на почти всички затворнически кораби на дъното на Ла Манша. Повечето затворници и надзиратели бяха потънали заедно е тях. Голяма част от най-опасните престъпници опустошаваха Лондон. Този експеримент никога не бе повторен.
Ако се имаше предвид възрастта му…
Той тогава е бил малко момче.
Боже милостиви! Тя бавно вдигна поглед към лицето му. Той не помръдваше. Ръцете му се бяха спрели на копчето в средата на ризата. Изражението му беше неразгадаемо. Беше блед.
Но погледът му се забиваше в нея като острие на меч. Очите му горяха от някакво чувство, което тя не би могла да назове.
Сам изтърси въпроса си с изплашен шепот, преди още да е успяла да се осъзнае.
— Кой, по дяволите, си ти?
Той стисна устни. Сам си помисли, че няма да й отговори.
Но само след момент той го направи.
— Някой, когото е по-добре да не познаваш.
Хладният му той отново възвърна страха й.
Той закопча ризата си, сякаш нищо не се беше случило, и облече жилетката си.
Сам преглътна. Гърлото й беше пресъхнало. Някой, който е по-добре да не познаваш. Това беше предупреждение. Тя не посмя да задава повече въпроси. Вече знаеше много повече, отколкото й се искаше, за този мъж, привързан към нея с осемнайсет железни халки.
Той убиваше, без да се замисля. Интересуваше се само от себе си. И очевидно беше научил всичко това — и Бог знае още какво — в един от най-ужасните затвори в цялата английска история.
А в момента животът й зависеше от него.
Погледът й все още бе прикован в неговия. Тя си спомни един урок, който бе научила много отдавна, когато бе принудена да започне да краде.
Когато очите им са заети, ръцете ти могат да правят всичко, което поискаш.
Тя коленичи и вдигна парцала от фустата си, който бе захвърлила преди малко.
— Не бива да оставяме следи. — Гласът й звучеше съвсем спокойно.
Със същата ръка взе и ножа и го пусна в дълбокия джоб на роклята си.
Той изглежда, не забеляза. Опитваше се да се изправи на краката си. Погледна към слънцето, което се бе превърнало в червена ивица на хоризонта, проблясваща през клоните на дърветата.
— Има още време, преди да падне нощта. — Той се подпря с една ръка на най-близкото дърво, дишайки тежко, и я погледна. — Можем да го използваме.
Тя все още клечеше в листата. Сърцето й биеше толкова бързо, че известно време не бе в състояние да проговори.
— Да.
— Тогава да тръгваме. — На устните му се появи сянка от циничната му усмивка. Той протегна ръка, за да й помогне да се изправи. — След вас, мис Делафийлд.
Дърветата се извисяваха над тях като мачти. Никълъс предполагаше, че той и вече мълчаливата му спътница са вървели още един час. А може би повече. Не беше сигурен. Беше загубил представа за времето. Възприятията му бяха притъпени от загубата на кръв, умората, болката.