Раната в лявото му рамо пулсираше, гореше. Надяваше се, че кръвта му не се е отровила. Не искаше да умре, не и привързан към тази красавица с лимоненожълта рокля.
Това не беше начинът един бивш пират да влезе в ада.
Мис Делафийлд.
Никълъс се загледа в гърба й. Не беше сигурен кое го тревожеше най-много: пулсиращата болка в лявото му рамо, дрънченето на веригата, непривичното чувство на слабост, което го караше да легне на земята и да заспи…
Или това, че я беше оставил да задържи ножа.
Не можеше да си обясни защо й бе позволил да го задържи. Беше глупаво от негова страна. Беше му достатъчно това, че е импулсивна, твърдоглава и нервна. А сега беше и въоръжена.
Той се намръщи и се опита да си внуши, че тя с нищо не го заплашва. Нека да си мисли, че го е надхитрила. Нека да се чувства сигурна. Това може да я накара да не спори толкова, да не причинява непрекъснато неприятности. А това му беше само от полза.
Той извърна поглед от гърба й, от тези прекрасни рамене, от разбърканата руса коса, от тези вълнуващи, олюляващи се бедра.
Едно нещо беше ясно дори и за притъпените му сетива — тази крадла имаше странно въздействие върху него. Такова, каквото никоя жена досега не бе имала. А това не му харесваше.
Сигурно е просто желание, усилено неимоверно от принудителната близост и от факта, че отдавна не е бил с жена. Само докосването на ръката й върху голата му кожа беше достатъчно, за да накара кръвта му да кипне. А когато тя се наведе над него и той усети топлия й дъх върху рамото си, дантеления ръкав, който гъделичкаше гърба му, желанието, което се надигна в него, беше по-тревожно и от болката.
Ето, дори сега не можеше да свали очите си от нея. Един познат импулс вътре в него го караше да копнее да я докосне, да почувства копринената мекота на косата й между пръстите си, да посегне към нея и да придърпа тялото й към своето…
Той премига, за да прогони видението. Беше изумен. Откъде, по дяволите, идваха тези мисли? Не можеше да си обясни.
Дори името, което му беше казала преди малко, не излизаше от главата му. Мис Делафийлд. Подхождаше й. Просто, елегантно, грациозно. И по всяка вероятност — фалшиво.
Защо тогава беше доволен, че тя каза мис? Мис, а не лейди Делафийлд. Или херцогиня Делафийлд. Или просто мисис Делафийлд. Може и да лъжеше, че не е омъжена, но не му се струваше вероятно. Кой мъж, който познава ината й и острия й език, би се оженил за нея?
Той заби поглед в земята и се насили да мисли за положението си. Да бяга. Да се движи. Която и да беше тя, каквато и да беше… това нямаше значение. Нито пък името й, нито изкусителните извивки на тялото й, нито смущаващото влияние, което оказваше върху него.
Защото тя бе видяла дамгата на гърдите му. От израза на лицето й бе разбрал, че тя знае какво означава тази дамга. Дори и да не можеше да определи точно за кой кораб става дума, тя можеше да разкрие тайната му.
А това означава, че може би щеше да се наложи да я убие.
Стомахът му се сви на топка от тази мисъл. Никога през трийсет и осем годишния си живот не бе причинявал зло на жена. Дори беше забранил на хората си да се възползват от пленените жени. А това беше доста необичайно. Така си спечели прякора Сър Никълъс. Безмилостният враг на Кралската флота, пиратът, който ограбваше търговските кораби, беше пословичен кавалер с всички жени, независимо от общественото положение.
Но тази жена беше различна. Не можеше да си позволи да се чувства кавалер спрямо нея. Не и ако искаше да избегне въжето.
Само няколко затворника оживяха след бунта на „Молох“ — корабът, който бе негов дом в продължение на осем години. А Никълъс Броуган бе най-известният от тях. Беше съвсем сигурен, че властите ще се досетят за името на кораба, ако мис Делафийлд им опише белега му.
И можеше да си представи, че тя ще го направи. Особено ако това щеше да спаси собствената й красива шия.
Да, би го направила. Без дори да й мигне окото. Точно както бе направила снощи в затвора.
Той стисна зъби и отново я погледна, проклинайки наум. Проклинаше раната и слабостта си, които му попречиха да закопчее ризата си по-бързо.
Но най-вече проклинаше Бог, който бе пресякъл пътищата на съдбите им. Бе оставил една невинна девойка на милостта на бездушно животно.
Внезапно чувство за вина го задуши. Той премига. Пред очите му отново изникна образът, който толкова често го тормозеше: обвиняващите очи на едно момче… това невинно дете върху горящия, потъващ кораб… пистолетния изстрел, който непрекъснато отекваше в главата му.
Беше се заклел никога повече да не убива човек. Беше таил надежда, че шестте години, прекарани като обикновен гражданин, може би са го променили.