Но тази надежда бе умряла днес заедно със Суинтън и Лийч. Звярът в него не беше победен. Просто бе чакал удобния момент, за да стане и да започне да убива.
Никълъс не можеше да контролира насилствената си природа. Не можеше да си вярва.
И ето че отново носеше пистолет.
До човек като него, мислеше си той, гледайки горчиво към небето, не бива да се допуска невинно същество.
Мис Делафийлд изведнъж спря пред него и се вцепени като изплашена сърна.
— Виж! — прошепна тя, сочейки пред себе си. — Какво е това?
Никълъс спря до нея, опитвайки се да се отърси от хаотичните си мисли, и присви очи към сенките.
— Не виждам…
Видя я, преди още да е довършил изречението си. На няколко метра пред тях. Светлина, която премига и после угасна.
— Проклятие!
Сграбчи момичето и скочи с нея към един гъст храсталак. Веригата издрънча.
Фенер ли беше това? Факла? Нима преследвачите им вече ги бяха обградили? Очакваше да чуе вик или пистолетен изстрел. Усещаше как момичето трепери до него.
Но не чу нищо. След малко се надигна и погледна отново към мястото, където бе видял светлината. И отново я видя.
Но този път разбра какво беше това.
— Няма нищо. — Тя долови облекчението в гласа му. — Просто последните слънчеви лъчи се отразяват в някакво стъкло.
— Стъкло? — прошепна тя — Какво може да е това стъкло тук, в центъра на Канък Чейс?
— Смятам да разбера. Ти стой тук, а аз… — Той спря, осъзнавайки, че това, което щеше да каже, е пълна безсмислица.
— Където ти, там и аз, забрави ли? — попита сухо тя и помръдна крак. Веригата издрънча.
Как бе могъл да забрави…
Лесно, отговори си с печална физиономия. Беше толкова противно на природата му да бъде половината от едно цяло.
— Нека поне се опитаме да го направим тихо, ваше благородие.
Той се приведе и излезе от храсталака. Бавно и внимателно, двамата се придвижиха напред, за да разгледат светлината по-отблизо.
Глава 8
Чак когато се приближиха на няколко метра от трептящата светлина, Никълъс се досети какво е това. Стъклото беше всъщност прозорец на някаква постройка, толкова добре маскирана с паднали дървета и храсти, че сякаш беше част от гората.
Той си избра едно удобно за наблюдение място в близкия храсталак и повлече мис Делафийлд нататък.
— Колиба на дървар, по всяка вероятност. — Гласът му беше едва доловим. — Или скривалище на разбойници.
— Мислиш ли, че… има някой вътре?
Никълъс не отговори веднага. Преценяваше риска да се срещнат с обитателите и го сравняваше с примамливата възможност за подслон, място, където да пренощуват и дори да намерят храна.
— Изглежда, никой още не ни е забелязал. А Господ ми е свидетел, вдигнахме доста шум. — Той хвърли поглед към веригата.
— Ами тогава… — Тя прехапа долната си устна, без да сваля очи от колибата. — Нека видим какво има вътре. Аз съм уморена и жадна, и умирам от глад… — Тя спря и изтощено въздъхна. — … Уморена.
Тази единствена дума сякаш обобщаваше в себе си целия им ужасен ден.
Никълъс също беше много изморен. Нямаше да отидат кой знае колко далеч до падането на нощта. Просто не биха могли.
И каквото — или който — и да ги чакаше в колибата, не би могло да бъде по-лошо от това, с което вече се бяха сблъскали днес.
Никълъс докосна пистолета си. Нямаше смисъл да се опитват да влязат в колибата с добро. Не биха могли да се представят за пътници, които са се изгубили в гората. Не и с тези дрипави дрехи, целите в кръв, и особено с тази верига, оковала краката им.
— Следвай ме, мис Делафийлд — прошепна той, вперил поглед в колибата.
— Няма да застреляш никого, нали?
Той се поколеба за момент, защото си задаваше същия въпрос.
— Само ако те стрелят първи.
Той се понадигна и започна да се промъква напред. Момичето вдигна веригата. Както пълзеше напред, Никълъс бе поразен от мисълта колко познато му е това усещане — да се промъква към нищо неподозираща плячка, с пистолет в ръката и друг бандит до рамото.
Разликата беше единствено в това, че сега другият бандит беше жена.
Само за няколко секунди стигнаха до едно повалено дърво близо до вратата. Коленичиха зад него един до друг. Чакаха. Ослушваха се. Единственото, което чуваше Никълъс, беше собственото му неравно дишане. И нейното.
Нямаше никакви признаци за живот в колибата. Никакъв огън. Нито пушек. Никакво движение. От това, което му позволяваха да види последните отблясъци на слънцето, тук нямаше никой.
Колибата не приличаше на жилищата на обикновените селяни, а и сякаш съвсем не беше на мястото си тук, в тъмните дълбини на Канък Чейс Покривът й беше сламен, вратата изглеждаше доста здрава и имаше желязна ключалка, на прозорците имаше стъкла, макар и напукани. Сигурно някой глупав благородник от миналия век я беше построил, за да я използва по време на лов.