Никълъс не виждаше предмета, но знаеше за какво става дума.
— Не ми трябва.
— Човек никога не знае. По-добре в безопасност, отколкото…
— Не го искам.
Гласът на Ману стана съвсем сериозен.
— Не ти ли е минавало през ума, че този изнудвач може би иска кожата ти, а не парите ти? Може би е изпратил това писмо, надявайки се, че ще дойдеш тук. Може би отиваш право в ръцете му. Какво те кара да мислиш, че можеш да дойдеш в Англия, да хванеш копелето и да се измъкнеш, без да се чуе дори един изстрел?
Никълъс преглътна и стисна юмруците си. Вътрешностите му се бяха свили на топка. Започна да трепери и се надяваше, че Ману не забелязва.
Кормчията продължи с равен тон:
— Достатъчно си убивал, знам това. Бях там. Но не можеш да слезеш на брега без оръжие…
Никълъс все още не беше в състояние да говори и почти не чу останалото. Да, Ману беше там. Но той не видя всичко. Той не знаеше.
Не знаеше какво направи Никълъс, за да си отмъсти. Само Никълъс знаеше истината и никога не беше споменавал нищо затова.
Той стисна парапета толкова силно, че пръстите го заболяха. Опитваше се да спре да трепери, бореше се със спомена.
Лицата. Гласовете. Кръвта.
И звука от пистолетния изстрел, който сложи край на пиратската му кариера.
Този звук все още го преследваше в кошмарите му. По-силен от рева на бурята, която вилнееше в онзи ужасен ден, по-страшен от светкавицата, която удари главната мачта, сякаш сам Господ се опитваше да го спре.
Но никаква сила — нито небесна, нито земна — не беше в състояние да го спре онзи ден. Дори не го беше грижа, че след сблъсъка с военния кораб на капитан Елдридж собственият му кораб гореше под краката му.
Хората на Елдридж бяха на кораба му — някои се биеха с пиратите, други просто се опитваха да спасят кожата си — но така или иначе всички знаеха, че ще умрат заедно. Нищо не можеше да ги спаси от пожара на кораба или един от друг.
Докато си проправяше път със сабята към Елдридж, единствената мисъл на Никълъс беше това копеле да умре заедно с него. Но моряците от вражеския кораб се скупчиха около капитана си, за да го защитят. В безсилната си ярост Никълъс прободе един от мъжете, взе пистолета му и стреля към следващата синя униформа, която видя.
Твърде късно разбра, че това беше просто едно момче.
Един прислужник. На десет или дванайсет години. Твърде млад, за да прави разлика между смелост и глупост.
В този момент Никълъс почувства ледения дъжд върху лицето си. Като плесница от отвъдното.
Неописуем ужас го скова, когато се взря в очите на момчето, докато то падаше. В невинния му поглед видя себе си на същата възраст. За първи път ясно осъзна в какво се е превърнал. Докъде беше стигнал в търсенето на отмъщение.
Беше станал едно бездушно животно.
В лицето на момчето видя и други лица. Твърде много лица. Толкова много съдби, прекъснати от неговата ръка. Толкова много кръв, пролята през тези четиринайсет години.
Секунда по-късно експлозия затъмни света.
След няколко дни се събуди в дома на Кларис в Лондон. Оказа се, че всички вестници са пълни с истории за заслужения му ужасен край. Адмиралтейството оплакваше загубата на смелия капитан Елдридж и бе обявило омразния Никълъс Броуган за мъртъв. И двамата бяха навеки погребани в морето. Наградата за главата му така и не беше платена.
Веднага щом оздравя достатъчно, за да може да става от леглото, Никълъс избяга от страната и остави всичко зад себе си. Пиратството. Англия. Всичко.
Дори пистолетите. Особено пистолетите. Не беше ги докосвал от шест години.
Не искаше отново да развързва животното в себе си.
— … да се вслушаш в разума — казваше Ману — и просто да вземеш проклетото нещо…
— Ману, за целта, която съм си поставил, имам нужда само от сабя — бавно каза Никълъс — и вече имам няколко За какво ми е пистолет? Аз съм само един обикновен плантатор, който пътува за Йорк по работа. Никой няма да ме безпокои. — Той се насили да се усмихне и прокара пръсти през посивялата на слепоочията коса. — И кой, по дяволите, би могъл да ме разкрие? Повечето от хората, които ме познават достатъчно добре, за да ме разпознаят, са мъртви — Фалкънър потъна заедно с кораба си, Спиърс бе застрелян от собствения си екипаж, Блейк бе убит от французите, Дейвисън беше екзекутиран…
— Точно така ще свършиш и ти, ако те хванат — прекъсна го Ману. — Ако някой — който и да е — се досети кой си всъщност, ще те обесят, преди да успееш да преброиш до десет.
— Няма да ме хванат. — По лицето на Никълъс премина сянка от известната му преди сардонична усмивка. После отново се загледа в смълчаното селце на брега и тихо повтори: — Няма да ме хванат.