Никълъс се вцепени. Колибата се завъртя пред очите му, за малко щеше да изпусне буркана. Умората и болката не го вълнуваха вече. Съзнанието му беше изпълнено единствено с образа пред него: устните й, тихия й стон на удоволствие. Пулсът му внезапно се учести, заля го гореща вълна.
Трябваше да затвори очи. Тя не се беше опитала да го съблазни, просто беше гладна. Дори не разбираше какъв бе ефектът на действията й върху него. Не знаеше, че току-що му е отмъстила заради снощи.
Най-накрая успя да отвори очи, но тя явно не бе забелязала реакцията му. Гледаше към лавицата с блестящи очи.
— Чудя се дали тук има и друга храна освен меда.
— Може би някоя пържола. — Никълъс сложи буркана в ръцете й. — После ще потърсим. Сега искам да огледам навън, преди да се е стъмнило съвсем.
Той се обърна. Тя за първи път не се опита да спори и го последва. Засега бурканът с мед в ръцете й й беше достатъчен.
Дрънченето на веригата и звуците, които издаваше момичето, когато облизваше пръстите си, го нервираха. Опита се да не я слуша. Огледа покрива. Някой успешно го беше замаскирал с листа и клонки И тези паднали дървета. Съмняваше се, че някой пчелар би си направил този труд. Колибата очевидно беше използвана за скривалище, може би от някой престъпник. Зачуди се какво ли му се е случило, после бързо си каза, че не го интересува.
Най-важното беше, че можеше да се мине оттук и въобще да не се забележи, че колибата съществува. Ако слънчевата светлина не беше проблеснала в прозорците точно в този момент, той със сигурност също нямаше да я забележи.
Всъщност, припомни си, че не той я забеляза, а мис Делафийлд. Неговият обикновено остър поглед бе насочен другаде тогава.
Към един доста хубав задник.
Той зави зад ъгъла на колибата и стисна зъби, ядосан от това, че умът му продължаваше да се връща на тази тема.
— Най-опасно ще е по изгрев и залез слънце. — Започна да мисли на глас, опитвайки се да се разсее. — Но пък бих могъл да покрия стъклото с нещо, така че слънцето да не се отразява в него. След като го направя и при условие, че си съвсем тиха, мога да остана незабелязан тук.
— Ние — поправи го тя разсеяно, все още заета с меда.
Той сви рамене, но съжали, когато го прониза непоносима болка. Спря и се подпря на колибата, доволен от огледа си. Той — те — щяха да са на сигурно място през нощта. А това беше най-важното в момента.
За нещастие, не можеше да си позволи да остане тук за повече от една нощ. Не и ако искаше да пристигне в Йорк навреме.
В сянката зад колибата проблесна нещо метално и той се приближи, за да го разгледа. Беше брадва, забита в един пън, близо до камара с дърва.
— Това може да ни свърши работа — промълви той и я дръпна.
Прокара пръсти по острието. Беше почти като ново, въпреки че бе стояло, изложено на природните стихии от месеци. Погледна към спътницата си.
Тя вече беше преполовила буркана. Вдигна очи към него, сякаш чак сега разбра какво прави той.
— Да ни свърши работа? — попита тя неспокойно и погледна към брадвата в ръката му. — За какво?
Той се втренчи във веригата, която ги свързваше, и се усмихна.
— Стой мирно, мис Делафийлд.
С едно рязко движение той удари веригата и Сам подскочи въпреки предупреждението му. Острието на брадвата се счупи. Въпреки че не беше ръждясала, явно не ставаше за тази работа.
Върху веригата не остана и следа от удара.
— Проклятие! — изръмжа той.
Наистина щеше да му е необходим ковач, за да свали това проклето нещо. Захвърли брадвата в купчината дърва. Обърна се и понечи да тръгне обратно към вратата на колибата.
— Чакай — обади сетя. — Трябва да… Аз…
Той спря и се обърна към нея.
— Какво има пък сега?
— Ами… аз… трябва… — Тя въздъхна притеснено и сложи капака на буркана. После гласът й изведнъж стана дрезгав. — Движим се цял ден и нямаше време да… да… свършим естествените си нужди.
Тя изстреля последните четири думи толкова бързо, че му беше необходима почти цяла минута, за да разбере какво се опитва да каже.
— О!
Той поклати глава. Не знаеше дали това трябва да го забавлява, или да го подразни. Не беше свикнал да се съобразява с ничии други нужди, освен със своите, и определено нямаше никакъв опит, що се отнася до деликатните нужди на жените.
По дяволите, беше ужасно неудобно.
Тъй като той не каза нищо, тя изстреля още един залп от думи:
— Ей там има един гъст храсталак. — Тя може би го посочваше, но вече бе станало толкова тъмно, че той не видя нищо. — А до онзи ъгъл има варел с дъждовна вода, с която може би ще мога да поизмия част от калта и мръсотията по себе си. Може би… искам да кажа… може би ще ме оставиш сама.