Момичешкото й притеснение и невинност продължаваха да го изненадват. Може би защото изглеждаха несъвместими с останалата й същност.
— Това ще е доста трудно. — Той помръдна крак и веригата издрънча.
Не виждаше лицето й, но беше сигурен, че се е изчервила.
— Е, поне можеш да не го правиш по-трудно, отколкото вече е. Трябва да се примирим с фактите. Чаках достатъчно дълго, а и вече се стъмни и…
— Достатъчно, ваше благородие. — Беше готов да направи всичко, само тя да спре да спори. Всичко, от което той се нуждаеше, бе да влезе вътре, да легне в прояденото от молци легло и да заспи. — Направи вечерния си тоалет. Аз ще се постарая да не ти преча.
Остави се тя да го заведе до храсталака. Дори се обърна с гръб. Не че го интересуваха чувствата й, разбира се.
Просто искаше да избегне по-нататъшни спорове. Все пак не успя да се стърпи да не се заяде:
— Внимавай, там може да се крие някой вълк.
Един час по-късно, той все още не беше успял да се добере до леглото.
В колибата цареше полумрак. През покритите с одеяла прозорци не проникваше нито един лунен лъч. Само мъждивата светлина на една свещ осветяваше оскъдната им вечеря.
Никълъс си отхапа една последна хапка от осоленото телешко, вдигна бутилката и си отпи голяма глътка уиски. То поне можеше да притъпи болката в рамото му.
Мис Делафийлд наистина бе успяла да отключи шкафа. Там намериха осолено телешко месо, пушено свинско, захар, кафе, стафиди и сушени смокини, най-различни желета и мармалади, три парчета сирене, запечатани с восък, кесийка бонбони и ядки.
А също така и две бутилки отлежало шотландско уиски.
И една запечатана кутия с бисквити. Те, разбира се, бяха твърди като камък и зелени по краищата, но той не обърна никакво внимание на това. По дяволите, бе преживял години в морето само с бисквити като тези тук.
Той остави бутилката на масата, изтри устата си и си взе още една бисквита. Мис Делафийлд се намръщи.
През цялата вечер бе демонстрирала недоволството си. Не одобряваше уискито, бисквитите, нито пък това как той се държи на масата. Седеше срещу него — толкова далеч, колкото веригата позволяваше — и изтънчено топеше парченца от пушеното свинско месо в буркан с мед. Явно се опитваше да не му обръща внимание, докато той чистеше зъбите си с треска, която бе отчупил от масата.
— Продължавам да твърдя, че можем да рискуваме и да запалим малък огън в огнището.
— Нямам намерение да увисна на въжето само защото ти искаш да пиеш кафе. — Никълъс посочи с глава към вратата. — Не искам да привлека вниманието на всички стражари в околността.
Тя го погледна в очите.
— Мислиш ли, че са тук? — попита неспокойно. — Вече?
Той спря за момент, наблюдавайки как пламъците на свещта играят по бледото й, току-що измито лице.
— Да — потвърди тихо.
Тя погледна към буркана в ръцете си. Повече не продума. И спря да яде. Очевидно бе загубила апетит. Той си взе още една бисквита, схруска я набързо и отпи солидна глътка от уискито.
Тя не го попита защо е толкова сигурен, че преследвачите им са наблизо. Не беше сигурен, че ще може да й обясни.
Единственото, което знаеше, бе, че ги усеща. Стражари и ловци на глави, които се промъкват през гората, жадни за кръв и награди. Усещаше ги с всяко пулсиране на кръвта в раненото си рамо. Със сигурността на човек, който е бил преследван почти цял живот.
Разтърси глава, за да пропъди тази мисъл. Не искаше повече да живее така. Нямаше да живее така. Ако осъществеше плана си, след две седмици всичко щеше да е приключило и вече нямаше да трябва да бяга. Щеше да е свободен.
Лошото беше в това, че нищо не бе станало както го беше замислил, откакто стъпи на английска земя.
Мис Делафийлд сложи капачката на буркана и изтри устните си със салфетка, която всъщност беше още едно парче от фустата й.
Никълъс я наблюдаваше с интерес. Сигурно не беше останало много от фустата й.
Веднага съжали за тази мисъл. Защото си представи краката й. Дълги, бели, гладки… и почти голи под полата й.
Гърлото му пресъхна. Ръката му стисна здраво бутилката с уиски и изведнъж му стана горещо. Тя очевидно не забелязваше състоянието му. Стана и се зае да почиства масата.
Погледът му следеше всяко нейно движение. Внезапно изпита желание да я докосне, да почувства копринената й коса между пръстите си, да погали гладката й кожа…
Стисна още по-здраво бутилката с едната ръка, а другата сви в юмрук. Успя да прогони налудничавите си мисли. По дяволите, чувстваше се така, сякаш го бяха ударили с желязо по главата.
Реши, че се дължи на изтощението и болката. Това беше единственото разумно обяснение, което можеше да измисли.