Мис Делафийлд събра в единия ъгъл на масата всичките продукти.
— Не можем да вземем всичко. Мисля, че можем да оставим някои от нещата за други странници, които случайно се озоват тук.
Тя, изглежда, не забелязваше колко е напрегнат. Както винаги.
— Колко разумно — каза той язвително.
Тя се намръщи, но той вече ставаше. Всяко отвличане на вниманието можеше само да му бъде от полза. Последва я към шкафа, като взе бутилката със себе си.
Най-добре беше ръцете му да не остават свободни.
Облегна се на стената и я загледа как подрежда останалата им храна по лавиците. Взе катинара, който тя толкова лесно бе отключила.
— Добре се справи с това, мис Делафийлд. Сякаш си го правила и друг път. Често.
Тя го погледна. В очите й видя едновременно обида и обвинение. Някак почувства какво си мисли тя — когато се приближаваха към колибата, той водеше с изваден пистолет. Хладнокръвно. Сякаш го бе правил и друг път. Често.
Сигурно си го мислеше, но не го каза.
„Интересно“ — мислеше си той с някакво чувство, което не му се искаше да повярва, че е уважение. Тази дама беше не само смела, но и умна на всичкото отгоре. Достатъчно умна, за да знае кога да си държи езика зад зъбите.
Тя се върна към заниманието си и каза:
— Добра съм в това, с което се занимавам.
Каза го просто, безизразно. В гласа й не прозвуча нито гордост, нито съжаление.
Той надигна бутилката и отново отпи, наблюдавайки я как затваря шкафа.
— Как стана крадла?
Думите се изплъзнаха от устата му ненадейно. Не можа да ги спре. Твърде късно разбра, че алкохолът не само притъпява болката в рамото, но и развързва езика му. Не искаше да знае нищо за нея. Не искаше да мисли за нея повече, отколкото вече го правеше.
С ръка на вратата на шкафа, тя се обърна и го погледна. Той също се втренчи в нея, изненадан почти толкова, колкото и тя. Да изпитва любопитство спрямо друг човек, въобще не му беше присъщо. Беше мислил само за себе си в продължение на години. Десетилетия.
Но, все пак, напомни си той, трябваше да разбере всичко, което можеше, за мис Делафийлд. Тя бе видяла дамгата на гърдите му, знаеше една от най-добре пазените му тайни. Той трябваше да разбере доколко го заплашва тя.
— Как стана крадла? — повтори въпроса си с равен глас. Помисли си, че тя ще му каже да гори в пъкъла.
Но тя му отвърна нещо съвсем различно.
— Нямах друг избор. — Сви рамене, затвори шкафа и го заключи.
Той изсумтя.
— Винаги има и друг изход за жени като тебе.
Тя се обърна с лице към него.
— Така ли? И каква жена съм аз?
— От добро семейство Възпитана. — Красива. Нарочно не добави думата красива.
Усмивката, която разтегна челните й, съдържаше равни части насмешка и ирония.
— Да предполагам, че повечето хора мислят така. — Тя стисна ръцете си в юмруци. — Но аз съм живо доказателство, че да си от добро семейство не гарантира сигурността ти.
— И защо започна да крадеш? Мислех, че си шивачка. — Той се насили да не погледне към кутийката за игли, която висеше между гърдите й.
— Не можех да си намеря такава работа, освен при някой лондонски аристократ, а… а трябваше да напусна Лондон. — Говореше предпазливо — Доста внезапно. Преди няколко години. Никога няма да се върна.
В мъждивата светлина на свещта тя изглеждаше толкова матка и уязвима, но решителна. Никълъс си помисли, че е твърде наивна, че му казва толкова много. Че въобще му казва нещо.
Но я подтикна да му каже още.
— Сигурно е имало и по-безопасни начини да изкарваш прехраната си.
— Имаш предвид като гувернантка или слугиня? Затова трябват препоръки. — Тя поклати глава. — Аз не избягах с намерението да започна да крада. Не съм избрала този начин на живот.
Тя бързо се извърна, но веригата я спря. Ако бе имала намерение да избяга, било е безполезно — не би могла да направи и една крачка, ако той не се придвижи с нея.
А той не помръдна. Чакаше.
След малко тя наведе глава и се загледа в пода.
— Аз… нямах нищо. Дори един шилинг. Опитах се да си намеря работа. Опитах се. — Стискаше силно юмруците си. Гласът й се превърна в шепот — А бях толкова гладна.
Никълъс не каза нищо. Не можеше. Най-странното, най-непознатото чувство пролази в гърдите му и той не можеше да направи нищо, освен да стои и да се взира в нея.
Беше изпитвал този глад и страх. Като малко момче.
— Така един ден откраднах малко храна от каруцата на един амбулантен търговец. Не беше много. Една ябълка и самун хляб. Изядох ги на няколко хапки. — Тя отново вдигна глава и се взря в нищото — Но бях толкова изплашена, че повърнах.
Изсмя се дрезгаво.