После продължи със спокойствие, което беше някак зловещо.
— Втория път беше малко по-лесно. И третия… и четвъртия. — Тя отново го погледна, в очите й се върна предизвикателното изражение. — Защото се чувствах добре, когато не бях гладна. Чувствах се добре. Така станах крадла. — Дишането й възстанови нормалния си ритъм, въпреки че тя все още стискаше юмруците си — Има и още нещо. Отдавна научих, че на този свят има два вида хора — хищници и жертви. — Погледна го право в очите. — Някога бях жертва, доста дълго време. Но никога няма да стана такава отново. Никога.
Звучеше като предупреждение: че той си има работа не с невинна жертва, а с хищник като него.
Заплахата й засили неприятното усещане, което се надигаше в гърдите му.
— Когато за пръв път се озова в беда защо не избра най-лесния път да получиш подкрепа? — попита той саркастично.
Тя поклати глава, не го разбираше.
— Този, който избират по-голямата част от жените. Брака.
Тя отново се изсмя.
— Нямах никакви предложения. Мъжете от средата, в която израснах, не биха си и помислили да се оженят за някоя като мен.
Това го изненада повече от всичко, което бе чул досега.
— А каква си ти? — изстреля той същия въпрос, който тя му бе задала преди малко.
Бузите й порозовяха, но той не можа да разбере дали от потиснат гняв или от нещо друго.
— Уморена — каза равно тя. В гласа й нямаше и следа от някакво чувство. — Аз съм една уморена жена. А вече е късно и всичко, което искам, е да легна и да се наспя.
Той я гледа още известно време, после кимна. Разбра, че тази вечер няма да научи нищо повече. Той също беше много уморен.
— Ще тръгнем на зазоряване.
Той се обърна и я поведе към масата, където затвори бутилката. Наведе се и я пъхна в кошницата с провизии, които бе приготвил по-рано Беше приспособил едно въже така, че да може да я носи на рамо и ръцете му да останат свободни. Провери възлите, с които го беше завързал.
— Къде точно отиваме? — попита тя и го погледна в очите. — Не вървеше през гората наслуки. Вървяхме в някаква определена посока. Накъде?
— Да не би да имаш някаква неотложна среща?
— Просто искам да се прибера в стаята си в… — Тя спря по средата на изречението и очите й се присвиха. — Искам да отида вкъщи. Трябва да отида там, за да… си събера нещата. За да напусна Англия. Тук вече няма да съм в безопасност. Не и когато ме преследва законът.
— Е, мис Делафийлд, страхувам се, че ако тази твоя стая не е в Йорк, късметът ти отново ти изневери. — Той посегна към масата и взе свещта — Имам неотложна работа там и нямам време за никакви отбивки.
— Йорк? — възкликна тя. — Но това е в обратната посока на… — Тя отново спря. — Не искам да ходя в Йорк. И не мога да гарантирам, че няма да ми се случи нещо, когато стигнем там. Или още преди да сме стигнали.
— Но нямаш друг избор — напомни й той и премести крака си така, че да изпъне веригата. — И освен ако не искаш да повторим борбата, трябва да приемеш, че аз командвам тук, и да правиш това, което ти кажа, докато не се доберем до някой ковач.
Някаква част от съзнанието му — по дяволите — се надяваше, че тя ще поиска отново да се бори с него. Само че този път щеше да бъде по-различно.
Мисълта колко по-различно щеше да го направи този път сгорещи кръвта му.
Тя беше побесняла.
— Омръзна ми ти да вземаш всичките решения!
— Много лошо. Опитай се да свикваш. — Той тръгна към леглото, извади пистолета от колана си и внимателно го остави на пода. Постави свещта до него. После се отпусна на сламеника с уморена въздишка. — Поспи малко, ваше благородие. Утре ще трябва доста да повървим.
Тя помълча известно време. Но за нещастие, не за дълго.
— А къде ще спя аз? — Гласът й беше изпълнен с негодувание. — На пода?
Някакъв звук се дочу откъм огнището. Сякаш там имаше гризач.
— Не бих ти препоръчал — отговори той сухо. Чу как дишането й се учести.
— Един джентълмен би ми отстъпил леглото.
— За твое нещастие, тук наоколо няма нито един джентълмен. И бих се обзаложил, че няма и в радиус от сто мили. Аз нямам намерение да се откажа от леглото. Можеш да го споделиш с мен или да спиш на пода — Той се наведе и стисна фитила на свещта. В колибата настана непрогледна тъмнина. — Изборът, мис Делафийлд, е твой.
Глава 9
Саманта лежеше на една страна върху завивките, възможно най-близо до ръба на леглото. В стомаха й се беше свила буца. Всичките й сетива бяха необичайно изострени. Не виждаше нищо в непрогледната тъмнина, но това само правеше по-отчетлив всеки звук, всяка миризма, всяка измината секунда.
Дишаше учестено. Чакаше мъжът до нея — само на няколко инча разстояние — да заспи.