В продължение на шест години бе пестила всеки шилинг. Когато свършеше работата си в определения район, тя се връщаше в Мърсисайд, за да остави парите. Двеста лири не бяха кой знае колко и не бяха достатъчно, за да стигне до там, където наистина желаеше да отиде. Но щяха да й стигнат, за да се добере до една от колониите. Или може би до Франция. Просто трябваше да бъде разумна и да се ограничава с това, което има. Както и преди, както толкова често се случваше в живота й, изборът не беше неин. Трябваше да напусне Англия възможно най-бързо. Имаше убити стражари и представителите на закона нямаше да мирясат, докато не хванат виновниците.
Трябваше да бяга и да бъде благодарна, че все още е жива.
Изтощението — или може би отчаянието — започна да си казва думата и тя най-накрая се отпусна. Но дори когато очите й се затваряха, тя продължаваше да се чуди дали някога ще намери спокойствие.
Щеше ли някога да бъде в безопасност? Щеше ли някога да спре да бяга?
Ножът се плъзна от ръката й и падна на мръсния под с глух звук, но тя не се събуди.
Никълъс изстена и отвори очи. Събуди го болката… и едно нежно ухание на слънце и дъжд, аромат на мед. Нейното ухание.
В колибата цареше непрогледна тъмнина. Колко дълго бе спал? Няколко часа? Или нощта вече изтичаше?
Той надигна глава и се обърна. И веднага съжали. Стисна зъби, за да заглуши проклятието, което изрече неволно. Болката изгаряше рамото му. По дяволите, беше по-зле отпреди. Сигурно защото целият се беше схванал от неудобното положение на тялото си.
Поне се надяваше, че това е причината.
Отпусна се отново на една страна. Не можеше да легне нито по гръб, нито по корем, без някоя част от тялото му да не докосва мис Делафийлд. А това със сигурност щеше да я ядоса. Тъй като бе чул достатъчно от острите й думи, той не искаше отново да рискува.
Дамата притежаваше завидно умение да му причинява болка, помисли си той, загледан към нейната част от леглото. Понякога успяваше, без дори да се опитва.
След малко острата болка в рамото му намаля и се превърна в слабо пулсиране. Може би се дължеше на това, че не мърда. Утрото щеше скоро да настъпи и той нямаше да има никаква възможност за почивка този ден. Така че беше най-добре да се наслади на спокойствието, докато все още може.
Заслуша се в шума на вятъра, в шумоленето на дърветата отвън… и в тихото дишане на жената до себе си.
Намръщи се — тя толкова лесно привличаше вниманието му. Очевидно доста дълго време е бил без жена. Това беше единствената причина да се чувства така привлечен от нея.
Не биваше да оставя мислите му да се реят, защото явно винаги тръгваха в една определена посока. Раздразнен, той решително насочи мислите си в по-полезна посока — загадката, която се опитваше да разгадае от няколко седмици насам.
Кой, по дяволите, го изнудваше?
Беше лежал буден толкова много нощи, опитвайки се да намери отговора на този въпрос. Но сега той бе станал още по-натрапчив, защото изнудвачът беше съвсем близо. Което и да беше това копеле, то беше тук, в Англия.
Но кой?
Никълъс можеше да изброи дълъг списък от врагове, които някога желаеха смъртта му, но те всички бяха вече мъртви. Включително и най-омразните му неприятели — Елдридж и Уейкфийлд. На тях се бе опитвал да отмъсти цели четиринайсет години. Те вече горяха в ада, изпратени там от неговата ръка.
А всеки, който го познаваше, дори и враговете му, щеше да знае, че той няма петнайсет хиляди лири. Всъщност всеки, който има поне някаква представа от пиратството, би трябвало да го знае.
Така че сигурно беше, някой непознат, който беше достатъчно наивен, за да не разбира, че капитан Броуган може да се появи и да му затвори устата.
Или пък беше някой толкова влиятелен и покровителстван, че това да не го притеснява.
Може би, както каза Ману, това беше някой, който се надява, че капитан Броуган ще се появи.
А това го връщаше отново в самото начало: ако беше уловка, капан, всеки би могъл да я постави. Всеки.
Той се взря в тъмнината, надявайки се, че отговорът ще дойде сам, но идваха само още въпроси.
Ако това копеле искаше главата му, защо щеше да си прави труда да го изнудва? Защо просто не дойде в Южна Калифорния и да го убие? Защо трябваше да го известява предварително?
С какъв извратен ум си имаше работа?
Кой беше той? Кой, по дяволите, беше той?
Този въпрос го терзаеше повече и от раненото му рамо. Защото знаеше, че няма да узнае отговора, преди да отиде в Йорк.
Ако въобще отидеше там. Вървеше пеш, беше ранен, към крака му бе привързана една упорита жена, половината от английските стражари бяха по следите му.