А трябваше да се добере дотам до двайсет и девети септември. Имаше на разположение малко по-малко от две седмици. Беше в Англия от четири дни. Поне така си мислеше — в главата му бе настанала страшна бъркотия.
Намръщи се. Ако беше комарджия, не би заложил и шилинг в своя полза. Дори един проклет шилинг. Вероятността беше сто към едно, но не в негова полза.
Но все пак, той не беше комарджия. Никога не е бил.
Беше просто един бивш пират, който нямаше какво да губи.
Той се обърна по гръб, като реши, че чувствата на мис Делафийлд могат да вървят по дяволите Трябваше да съсредоточи вниманието си върху малко по-сериозни неща. Например върху това, че ако мускулите му продължат да се схващат, утре няма да се чувства добре и той и очарователната му спътница ще се окажат в още по-голяма беда.
Сякаш хиляди иглички се забодоха в ръката и гърба му, но той успя да се намести сравнително удобно, като подпря рамото си на възглавницата.
Затвори очи и се отпусна. Раната все още го болеше и щеше да го боли още известно време, но щеше да го преживее.
Леглото беше твърде тясно. Цялата дясна страна на тялото му беше притисната в гърба на момичето… но беше сигурен, че ще преживее и това. Очакваше я да скочи и да започне да го проклина.
Но тя въобще не се събуди. Дишаше равномерно. Той усещаше топлината на тялото й.
Беше топла и… мека. Той инстинктивно обърна лицето си към нея. Не можеше да я види в тъмнината, но усещаше косата й, опряна до бузата си.
Усещаше дългия й, гъвкав гръб, женствената заобленост по-надолу…
В слабините му се надигна гореща вълна.
Само един миг и той вече не усещаше болката в рамото си. Защото една друга част от тялото му болезнено напомни за себе си.
По дяволите. Той стисна зъби. Тялото му не беше реагирало толкова бързо, откакто като младеж преследваше момичетата в Ямайка. А ето че само да вдъхне уханието на тази жена, да се докосне до тялото й и вече е готов за нея. Болезнено готов. Желаеше я повече, отколкото бе желал която и да е друга жена през живота си.
Дори умората, уискито и раната не можеха да спрат копнежа, който изпитваше… към една измамна, създаваща неприятности крадла. Към една жена, която по-скоро би му извадила очите, отколкото да му позволи да я целуне. Това не беше чувство. Беше просто желание, което нямаше никаква разумна причина.
А защо тогава да не го задоволи.
Тази мисъл мина през главата му като светкавица. И го опари.
Защо да не задоволи желанието си? Защо да не я прелъсти?
Да, тя беше високомерна и го презираше. Държеше се така, сякаш само като дишаше въздуха около него, можеше да се разболее от някоя опасна болест. Дори в съня си беше някак скована.
А от това, което знаеше, може би дори беше девствена.
Но това не бяха истинските пречки. Не и за мъж с неговия опит. Той знаеше какво обичат жените. Една-две усмивки, няколко милувки, няколко мили думи, които не е нужно да са верни, една целувка в подходящото време… и щеше да я има. Цялата.
Тогава защо не?
Топлината тръгна нагоре по тялото му. Наистина бе минало много време, откакто бе задоволявал естествените си мъжки нужди. В Южна Каролина много рядко посещаваше бордеите в Чарлз Таун, като винаги ходеше по тъмно и се измъкваше преди зазоряване, за да не може никой да види белега на гърдите му, който издаваше миналото му.
Но нямаше нужда да крие дамгата от нея. Тя вече я видя. С нея можеше да се отдаде на удоволствия, на които не се бе отдавал от години.
Сърцето му започна да бие по-бързо, през съзнанието му започнаха да преминават образи като в треска. Двамата заедно. Красивото й тяло отговаря на нежните му докосвания, докато тя започне да гори в същия огън, който изгаряше и него. Тези плътни устни, които се отварят под неговите. Стоновете й. Или пък виковете й от удоволствие?
Не знаеше. Искаше да узнае. Трябваше да разбере. Инстинктивно чувстваше, че тя ще е по-различна от всички жени, с които бе спал досега Никога през живота си не се бе осмелявал да мечтае за такава жена — не просто красива, а изключително красива. И може би дори все още недокосвана.
Тогава защо не?
Пламъците на желанието го изгаряха и той взе решение. Вдигна ръка, за да я докосне.
Утрото настъпваше. Дневната светлина заблестя през цепнатините на колибата. Той се вцепени, с ръка на сантиметри от бузата й. Светлината, която се промъкваше през одеялата, които беше сложил на прозорците, го спря. Той се осъзна и премига. Какво, по дяволите, си мислеше?
Светлината даде отговор на въпроса защо не можеше да я докосне. Защото нямаше време. Трябваше да се махне от това място. Да избяга. Да запази преднината пред преследвачите си.