Светлината ставаше по-силна и постепенно здравият му разум се възвърна. Какво, по дяволите, си беше мислил? Не можеше да си позволи да си отклонява вниманието. Нито дори за минута, а какво остава за часове. Трябваше да запази ума си бистър. Да мисли единствено за оцеляването си.
А ако спи с нея, нещата щяха да се променят. Никога не беше срещал жена, която да приема, че сексът е просто един естествен акт. Те винаги искаха да го превърнат в нещо сложно и „значимо“.
А последното нещо, от което имаше нужда сега, бяха още усложнения.
Виждаше я в мъждивата светлина. Толкова близо… и толкова далечна едновременно Тялото му още не се беше успокоило, желанието му не беше задоволено. Той протегна ръка и докосна с пръст бузата й, съжалявайки за това, което би могло да стане.
Тя подскочи, сякаш я беше ударил, и го блъсна с лакът в ребрата.
Той изръмжа от болка и изненада. Тя изкрещя нещо и скочи от леглото, очевидно забравила, че са оковани заедно.
Скобата дръпна крака му. Той се изправи, бълвайки проклятия. Веригата се изпъна, Сам се препъна и падна по гръб.
— Не ме докосвай! — изпищя тя, като риташе със свободния си крак, опитвайки се безуспешно да се дръпне назад. — Не се приближавай!
— Нямам намерение да се приближавам — увери я той раздразнено. — Успокой се и…
— Стой там!
Ножът й се беше озовал на земята, тя го сграбчи и замахна бързо. Целеше се в едно особено уязвимо място.
Като видя острието, Никълъс избълва една цветиста ругатня.
— Достатъчно! — Той се присегна и я сграбчи за китката. — Какво, по дяволите, ти става, жено? Не съм направил нищо, което да те заплашва.
— Негодник. Знаех си, че не мога да ти имам доверие. — Тя се надигна на колене, борейки се с хватката му. — Пусни ме!
— Само когато спреш да се опитваш да ме заколиш. — Той стисна китката й и тя изпусна ножа. Той издрънча на пода.
— Не! — Тя хълцаше почти истерично.
— Няма да ти причиня нищо лошо.
— Не ме докосвай! Не искам да ме докосваш!
Преди той да измисли какво да й каже, за да я накара да млъкне, чу някакъв шум в далечината. Някъде дълбоко в гората.
— Шшт! — Той сложи другата си ръка на устата й и остана така, неподвижен. Ослушваше се.
Тя продължи да се бори. Ръката му заглушаваше думите й, но той беше сигурен, че това не бяха нищо друго, освен цветисти епитети.
Тогава изведнъж тя също се вцепени, защото звукът стана по-силен, по-отчетлив — силен лай на кучета. Идваше към тях. Право към колибата.
Бяха ги открили.
Глава 10
Никълъс веднага пусна момичето, забравил за спора им. Наведе се, извади пистолета изпод леглото и се обърна. Какво още трябваше да вземе? Сграбчи кошницата с продуктите.
Момичето остана като вцепенено, с широко отворени очи. Лаят на хрътките отекваше в гората.
— Може би са на лов за елени — промълви тя с треперещ глас. — Или за лисици?
— В Канък Чейс ловците идват само за един вид плячка. — Той преметна въжето на кошницата през здравото си рамо — Престъпници.
— Но ние не знаем дали преследват нас.
— Да не би да искаш да останеш тук, за да ги попиташ? — Той пъхна ножа, който й бе отнел, в ботуша си. После я хвана за ръката и я дръпна да се изправи. — Размърдай се, ваше благородие.
Веригата задрънча по дъските на пода, когато тръгнаха към вратата. Държейки пистолета в дясната си ръка, той я отвори. Чу се леко скърцане.
Отвън бледата утринна светлина проникваше през върховете на дърветата. Всичко изглеждаше измамно спокойно. Не се виждаше никой. Никакви ездачи. Никакви кучета.
Но се чуваше лай на не по-далеч от половин миля.
— Как са могли да ни открият толкова бързо? — прошепна момичето.
— Сигурно са търсили цяла нощ — отговори той рязко. — С факли. А аз оставих доста хубава кървава диря за кучетата.
Той се укори наум. Не биваше да си почиват толкова дълго. Въобще не биваше да си почиват. А какво можеха да направят сега? Да останат в колибата, би било равносилно на самоубийство. Но пък, от друга страна, не можеха и да се надяват, че ще се скрият от кучетата. Не и при това късо разстояние между тях и преследвачите. И колко ли ще му помогне този единствен пистолет срещу цяла хайка въоръжени стражари?
Изведнъж го налегна отчаянието. Край. С тях беше свършено.
После в главата му се оформи една картина: как го влачат към лондонския съд и после го бесят пред Адмиралтейството.
— Не още — закле се той пред себе си. Излезе отвън и се огледа наоколо. Мислите му препускаха. После погледна към мис Делафийлд.
Тя поклати глава, в очите й нямаше и искрица надежда.