— Какво ще правим?
Той стисна зъби.
— Ще бягаме.
Обърна се наляво и я поведе нататък толкова бързо, колкото позволяваше веригата. Което беше по-бързо, отколкото бе предполагал.
Те бягаха през гората, провираха се между клоните, прескачаха дънерите на паднали дървета. Кошницата го блъскаше по гърба при всяка крачка, но той прогони от ума си всяка мисъл за болката в рамото. В главата му имаше само един образ — как виси на бесилката.
Тази картина му даваше сили, които дори не знаеше, че притежава.
Момичето не изоставаше. Тежката верига ги забавяше, но не можеше да ги спре. Предния ден се бяха научили да вървят заедно, и сега успяваха да се движат в крак, като почти не се препъваха.
Лаят на кучетата ставаше все по-силен — сякаш ги гонеха адски демони. Момичето погледна през рамо.
— Недей — заповяда той. — Просто продължавай да се движиш!
Тя за пръв път се подчини, без да задава въпроси. Обърна се напред и продължи да тича. Чуваше я как се задъхва от страх, от изтощение.
Слънцето изгряваше от дясната им страна. Той я водеше на север, докато вчера бе поддържал посока на изток. Не си правеше труда да криволичи или да се връща по следите си — знаеше, че няма надежда да загубят преследвачите си по този начин. Разстояние. Трябваше им разстояние.
Тичаха един до друг. Под краката им пращяха сухи съчки, клончета дърпаха дрехите и косите им. Едва намираха път през гъсталака. Когато гората се разредеше, те тичаха по-бързо. Шляпаха през локви. Гората се превърна пред погледите им в замазана картина от светлини и сенки.
Бягаха. Той имаше чувството, че дробовете му ще се пръснат. Веригата се закачаше в корени и камъни, препъваше ги. Но след всяко падане те ставаха и продължаваха да тичат. По-бързо!
Мозъкът му работеше толкова бързо, колкото бързо препускаше кръвта във вените му. Кучетата щяха да спрат при колибата. Стражарите щяха да се приближат внимателно. Това може би щеше да им даде още малко преднина. Няколко минути, а може би и повече. Може би достатъчно.
Потта бе залепила парцаливите останки от ризата му за гърба и гърдите му. Рамото му гореше, но той не обръщаше внимание. Това беше само един сигнал, че е все още жив. Все още.
Не спираше да си мисли, че момичето ще се откаже. Знаеше, че няма да издържи дълго. Очакваше я да падне и повече да не стане. Но тя не спря. Дали страхът, или смелостта й даваха сили, той не знаеше, но тя продължи да бяга.
Тежкото им дишане и дрънченето на веригата бяха единствените звуци, които Никълъс чуваше.
Също така и лаят на кучетата. Чуваше се толкова отблизо, сякаш бяха зад гърбовете им.
После прозвуча пистолетен изстрел. Някъде в далечината, но достатъчно близо.
— Мили Боже! — проплака момичето ужасено.
Никълъс бързо погледна през рамо. Видя водача на глутницата кучета.
Не бяха спрели при колибата. Защо, по дяволите, не бяха спрели? Проклятие.
— Не намалявай темпото — извика той. — Ще се справим.
Но прекрасно знаеше, че лъже. Знаеше, че е безполезно. Не усещаше краката си, изтощеното му тяло заплашваше всеки момент да се строполи без капчица сила. Момичето сигурно също беше на края на силите си. А нямаше къде да се скрият. Нямаше как да излъжат кучетата. При това единствените му оръжия бяха пистолет и нож.
Отново се появи картината с бесилката. Не можеше да я избегне.
И тогава забеляза някакъв блясък между дърветата. Една синя лента блестеше пред тях. Вода. Река.
Озари го надежда. Ако имаше мост и ако го пресекат и унищожат, така че преследвачите им да не могат да ги последват…
Но дори тази малка надежда се изпари, когато стигнаха до реката.
Това беше един буен поток, поне петдесет метра широк. Слязоха на калния бряг Нямаше никакъв мост. Нито паднали дървета, нито удобни камъни. Нямаше как да преминат. Спряха до водата задъхани.
Мис Делафийлд хвърли един поглед назад. Видя кучетата, които бързо скъсяваха дистанцията.
Никълъс огледа отчаяно брега. Нямаше накъде да бягат. А не можеха да се върнат назад.
Вместо да се спасят, бяха хванати натясно.
Загледа се във водата. Изглеждаше дълбока. Ако беше сам, щеше да скочи и да се опита да преплува. Но веригата, момичето…
Със сигурност щяха да загинат.
— Трябва да преплуваме — спокойно каза тя.
Той се обърна към нея, смаян от решителността й.
— Няма да успеем.
— Предпочитам да се удавя, отколкото да бъда разкъсана!
Отново погледнаха назад. Кучетата бяха толкова близо, че Никълъс можеше да види дори зъбите им. Сега вече видя и конници в далечината. Поне дузина.
Погледна към слабото момиче, към бушуващата вода. Не би могла да оцелее.