Глава 2
Несигурният пламък на фенера придаваше червен отблясък на железните решетки на килията му.
Никълъс затвори очи и изстена. Остана за момент така — легнал на пода на една страна, наслаждавайки се на облекчението, което носеше студенината на камъка върху пламналата му буза. Искаше му се отново да потъне в тъмната пропаст на безсъзнанието, но болката не му позволяваше. Болката, която пулсираше в слепоочията му, в челюстта му, в стомаха му — навсякъде. Познаваше острия, металически вкус на езика си — кръв Неговата собствена.
Отвсякъде се чуваха звуци на отчаяние. Стоновете и риданията не оставяха никакво място за съмнение къде се намираше. Той се закашля и потрепери.
Първокласна работа, Броуган. В Англия си от по-малко от едно денонощие и вече се озова в затвора.
За нещо, което дори не си извършил.
Понечи да се изсмее на иронията в тази ситуация, но силната болка в натъртените ребра не му позволи дори да си поеме въздух.
Той изскърца със зъби и опипа с една ръка тялото си, за да разбере какви са пораженията. Ребрата му като че ли не бяха счупени. Лявото му око беше толкова подуто, че почти се беше затворило. Долната му устна сякаш беше станала два пъти по-дебела. А на дясната му буза, под гъстата набола брада, имаше дълбока рана, която все още кървеше. Раздвижи внимателно челюстта си и с изненада откри, че не е счупена. Нямаше никакви сериозни наранявания — щеше да оздравее.
Ако останеше жив достатъчно дълго.
Остави ръката си да падне на камъка. Лежеше със затворени очи и проклинаше през зъби. Проклинаше себе си. Проклинаше глупавите местни стражари, които го нападнаха в тъмнината, обърквайки го с някакъв местен разбойник, когото търсеха от седмици.
Но преди всичко проклинаше Бог, който го беше изоставил. Отново.
Претърколи се бавно и легна по гръб. Отвори очи — или поне дясното си око — и се загледа в железните решетки над главата си. Зрението му бавно се приспособи към мъждивата светлина. Видя, че неговата килия се намира в средата на ред от килии, всичките изцяло от железни решетки, включително таваните, които не бяха по-високи от 1,80 м. Дори не би могъл да се изправи свободно.
Стомахът му внезапно се сви в болезнена буца. Местните служители на закона може и да не бяха способни да разпознаят заподозрения в безлунна нощ… но затворът им беше сигурен. Съвсем сигурен.
Опита се да се пребори с безпокойството, което се надигаше в него. Беше оцелявал в ситуации, по-лоши от тази. Много по-лоши.
Но в момента не можеше да си спомни нито една.
Затвори очи и бавно си пое въздух, повтаряйки си, че не го заплашва непосредствена опасност. Те не знаеха истинската му самоличност. Нямаха никаква причина да го подозират.
Но в отдалечени селца като това дори обвинените в дребни престъпления трябва да чакат да дойде съдия-изпълнителят, за да разгледа случаите им. А съдия-изпълнителят идваше от Лондон само два пъти в годината — през лятото и през зимата.
Което означаваше, че негово благородие нямаше да дойде по-рано от няколко месеца.
Доста след Архангеловден.
Никълъс притисна длани към пода и успя да седне, като стискаше зъби, за да не изстене високо. Натъртените ребра го боляха, подутото му око пулсираше и болката му пречеше да мисли. Но, по дяволите, трябваше да намери начин да избяга!
Извърна глава и видя, че задната стена на килията не е от решетки, а от дърво. Протегна един крак и я ритна. Дървото беше солидно — дебело поне една педя. От тук също не можеше да избяга.
Намръщи се и отново се облегна на решетките зад гърба си. Изтри кръвта от лицето си и разгледа по-внимателно обстановката. Затворът беше почти празен. Най-близкият му съсед беше през две килии. Човекът лежеше на пода, подсмърчаше и разказваше обърканата история на мизерния си живот на всеки, който бе готов да го слуша.
Никълъс извърна поглед. Застоялият въздух в затвора правеше дишането трудно, но освен киселата миризма на пот и страх, той усети и друга — на коне. Изглежда този затвор някога е бил обор. Горещината само увеличаваше…
Застоялият въздух. Не можеше да диша. Тъмнина. Тела, притиснати едно в друго. Татко! Защо убихте баща ми? Лейтенантът с димящ пистолет в ръката. Някой плаче. Едно сираче. Плаче. Моли се. „Моля ви, недейте! Не! Моля ви! Недейте…“
Писък. Болка. Миризма на горяща плът…
Никълъс разтърси глава и премига няколко пъти. Ярките, нежелани спомени го изненадаха. Подпря ръка на пода, по лицето му се стичаше пот. Раната на бузата му започна да щипе и бързо го върна в действителността.
Беше на трийсет и осем години, не на десет.