А ако тя се удави, той ще се удави заедно с нея.
— Мога да го направя — настоя тя.
Ръмженето зад гърба му — само на няколко метра — го накара бързо да вземе решение. По-добре да рискува.
Пъхна пистолета в пояса си, сграбчи въжето на кошницата и го преметна през врата си. Хвана момичето с другата си ръка.
— На три. — Гласът му беше глух. — Едно… две… три.
Скочиха. И веднага потънаха.
Веригата щеше да ги убие. Разбра това веднага щом водата се затвори над главите им. Желязото ги повлече надолу. Той риташе, бореше се да излезе на повърхността — но нямаше достатъчно сили, за да се бори със силното течение и с веригата.
Усети, че момичето се отскубна от ръката му, видя я как се бори до него — една размазана смесица от жълта коприна и руса коса.
След цяла вечност той успя да стигне до повърхността, пое си въздух и отново потъна.
Придошлият поток беше по-силен и от двамата и ги дърпаше към дъното.
Успя отново да стигне до повърхността. Около главата му заваляха куршуми. Отвори уста, но погълна повече вода, отколкото въздух. Чудеше се дали това не е последната му глътка въздух. Задушаваше се, бореше се да остане на повърхността. Отстрани брегът сякаш летеше. Водата ги носеше надолу по-бързо, отколкото щяха да се движат, ако бягаха.
Течението отново го завлече под повърхността. Не знаеше дали момичето въобще е успяло да си поеме въздух. Не я виждаше. Погледът му се замъгляваше, мускулите му отслабваха, крайниците му се вцепеняваха. Не усещаше желязната скоба около глезена си. Не усещаше нищо, освен водата. Само вода. Около себе си, под себе си, над себе си. Изпълваше носа, устата, дробовете му.
Мракът около него се сгъстяваше, сякаш някой му казваше да спре да се бори, защото няма смисъл.
Но все пак успя отново да излезе на повърхността и изплю водата от устата си. Бореше се за въздуха, който му бе необходим, за да оцелее.
Вече бяха в средата на потока. Отсрещният бряг беше много по-близо отпреди. Може би пък щяха да го достигнат. Мили Боже, може би пък по някаква приумица на съдбата наистина можеха да го достигнат!
Но изведнъж чу някакъв странен звук. Толкова силен, че заглушаваше дори кучетата.
Грохот. Оглушителен грохот на падаща вода.
Чу писъка на момичето. Обърна глава и я видя до себе си. Но видя още нещо.
Вълните и пяната изчезваха зад ръба на пропаст. Само на няколко метра пред тях.
Водопад.
Водата току-що му бе дала надежда и сега му я отне. Силата на тоновете вода ги повлече към водопада като парцалени кукли и ги захвърли в нищото. В един момент той като че ли изгуби теглото си. Полетя. Нямаше надежда. Ревящата вода го носеше надолу… надолу… надолу…
Паднаха във водовъртеж, който го задърпа към дъното. Сега му се струваше, че течението преди малко е било само детска игра в сравнение със силата на водата тук.
Цялото тяло го болеше. Няколко стъпки въртяща се, ревяща вода се сключи над главата му.
Изведнъж го обзе гняв. Гняв срещу съдбата, която така си играеше с него. Гняв към Бога, който го предизвикваше.
Цялата му воля, цялата му издръжливост, всичките му сили го бяха напуснали, но не и гневът му.
Риташе, блъскаше, бореше се с могъщата сила на водовъртежа и със стълба вода, който се изливаше отгоре. Колкото повече реката се опитваше да го удави, толкова повече сили намираше той у себе си.
Но нещо задърпа глезена му. Момичето — беше под него, потъваше. Сграбчи косата й. Тялото й беше отпуснато, безжизнено. Може би беше мъртва.
Не, по дяволите. Ако ти умреш, умирам и аз. Отново посегна, този път с лявата си ръка, и успя да я сграбчи.
Усети силна, непоносима болка в рамото си. Болката и гневът сякаш се съюзиха и му дадоха нова сила. Отново се опита да излезе на повърхността, хванал момичето през кръста. Този път се озова точно под водопада. Опита се да се измъкне.
И намери въздух. Благословен въздух. Животворен въздух. Той проясни главата му, помогна му да не изпадне в безсъзнание и да потъне на дъното. Имаше време дори да помисли и осъзна, че водовъртежът вече не го дърпа толкова силно. Явно беше зад водната стена.
От лявата си страна успя да види едно относително спокойно местенце — малък вир, отделен от водопада от полукръг от скали.
Тежестта на момичето и на веригата го дърпаха надолу и беше нужно голямо усилие, за да се задържи на повърхността. Но той се насочи към скалите с един последен изблик насила. Видя един корен, заклещен между камъните, и се хвана за него.
Слънцето се скри и той разбра, че над него има надвиснала скала.
Момичето дойде в съзнание. Започна да кашля и да плюе. Беше жива. Той усети странна топлина върху гърба си. Кръв. Замаян от болка, затвори очи и стисна корена. Знаеше, че това е единственото, което може да направи.