Дръж се. Дръж се.
След известно време отвори очи. Премига, за да свикне с тъмнината. Погледна назад към водовъртежа. Не би могъл да се върне през този ад. Погледна в другата посока. На няколко стъпки пред него имаше цепнатина в скалата. Около половин метър широка. Може би беше просто някаква сянка. Още една шега на съдбата.
Но може би беше пещера.
Която да ги спаси.
Но беше поне на три метра разстояние. А никога преди три метра не са му се стрували толкова много.
Момичето трепереше. Той я разтърси, за да привлече вниманието й, и кимна към цепнатината.
— Ще можеш ли? — извика той.
Тя проследи погледа му и леко поклати глава.
— По дяволите, не се отказвай сега, лейди!
Гневът му сякаш разбуди последните й сили. Тя вдигна глава.
— Да — и се задави.
Изглежда, това беше единствената дума, която можеше да произнесе. Той я прие като съгласие. Този път не си направи труда да брои до три.
Пусна корена и се хвърли към цепнатината. Бореха се заедно с водата — плуваха, ритаха, пляскаха с ръце. Никълъс имаше чувството, че никога няма да се доберат до там.
Но изведнъж той докосна камъка, сграбчи го и се надигна нагоре. Тя също се хвана за ръба, но остана там, нямаше повече сили.
Той й помогна да се покатери. Цепнатината преминаваше в дупка, широка няколко стъпки. Още по-нататък се превръщаше в пещера.
Те се строполиха на студения каменен под. Задъхваха се, кашляха, плюеха водата, която бяха погълнали. Пещерата беше малка, тъмна и влажна, но те се чувстваха като в рая.
Водата бучеше, но той чу слаб кучешки лай. Проклетите кучета. Бяха горе, където започваше водопадът. Точно над главите им.
Доволна усмивка се появи в ъгълчето на устата му. Отвори очи. Светлината, идваща от отвора, през който се бяха промъкнали, беше слаба, но той успя да види момичето. Тя лежеше съвсем неподвижно, само гърдите й се надигаха.
Той се понадигна и седна, без да обръща внимание на болката в гърба си. Смъкна подгизналата кошница от врата си. Сигурно по-голяма част от продуктите бяха повредени. Пистолетът му го нямаше. Процеди едно проклятие — оставаха само с едно оръжие. Извади ножа от ботуша си и го остави до кошницата. После се наведе към скобата, стягаща глезена му, като се надяваше… само за секунда…
Но не — беше непокътната. Разбира се.
Отново се отпусна на мокрия каменен под и остана така. Беше твърде слаб, за да направи каквото и да било в момента.
Момичето започна да подсмърча.
Никълъс надигна глава.
— Защо плачеш? — изграчи той, невярващ. — Нали оживяхме?
Тя не отговори, само започна да плаче още по-силно, скрила лицето си в ръка.
— Преди малко ти искаше да се удавиш — напомни й тихо той.
Но това въобще не помогна. Тя само заплака още по-отчаяно. Цялото й тяло се тресеше.
Той се намръщи, съвсем се обърка. Явно винаги успяваше да каже най-неподходящото нещо в ситуации като тази.
— Какво, по дяволите, ти става, жено.
— Страх ме е! — извика тя в лицето му. — Никога ли не те е било страх?
Това го изуми. Начинът, по който го каза, така, сякаш й теглеха думите от устата, сякаш това бе някакво признание, което тя не искаше да направи, отново предизвика у него онова странно чувство. Същото, което бе изпитат вчера, когато тя му разказваше колко гладна е била, когато започнала да краде. Това беше съвсем непознато чувство. Дори не можеше да го назове.
Единственото, което знаеше, бе, че той се бе чувствал по същия начин. Много пъти. Да, имало е моменти, в които е изпитвал страх.
— Сега сме в безопасност — дрезгаво каза той.
— Не, не сме. — Тя седна. Изражението на лицето й беше отчаяно, гневно. — Не сме в безопасност! Въобще не сме в безопасност. Ще умрем!
Кучетата продължаваха да лаят над главите им, водата продължаваше да бучи. Тя затисна ушите си с ръце, сви колене към гърдите си и продължи да ридае.
В тази поза изглеждаше толкова безпомощна. Непознатото чувство стегна гърлото му. Въпреки всичката й воля и смелост, тя беше съвсем млада. Седеше там, водата капеше от нея, косата и роклята й бяха подгизнали, сълзите се стичаха по и без това мокрите й бузи. Тя изглеждаше… изгубена. Сама.
А той бе изпитвал и това.
— Няма от какво да се страхуваш — тихо каза той, като се насили да не се приближи към нея, както инстинктът го караше да постъпи. — Засега сме в безопасност.
— Не, не сме. — Тя ритна злобно веригата. — Повече не мога да бягам. Не мога да се боря. Нищо не остана от мен. Не разбираш ли? Нищо! Не съм достатъчно силна. Писна ми да бягам, писна ми от изстрели, от преследване, от водопади, писна ми от тази проклета верига, писна ми от теб. Просто искам да съм в безопасност, а това никога няма да стане и аз ще умра.